Кип си помисли дали да не зашепне на Гавин, за да го събуди, но бяха толкова близо, че всеки шум, достатъчно силен да събуди Призмата, щеше да стигне през реката до арбалетчика, който стоеше в края на кръга от светлина, с тяло обърнато към реката, но извил глава назад към другарите си.

Докато пореше водата, скулът издаваше само тихо съскане. То със сигурност не би могло да се чуе през веселото пращене на огъня на разбойниците. Те бяха преградили частично реката, като бяха наредили камъни от двете страни и бяха сложили върху тях дъски, за да направят мостче, което оставяше само тясна пролука по средата. Всяка лодка, която се опиташе да мине оттам, щеше да попадне в обсега най-малко на копията им.

Кип можеше да пусне греблата и да побутне Гавин — но какво щеше да направи Призмата? Беше нощ. Нямаше много светлина, с която да работи. Виж, ако Кип го бе събудил по-рано… Но вече беше късно за това. Вероятно Кип ги бе погубил. Трябваше да насочи скула към пролуката и да се надява.

Ахна, когато в последната секунда лунната светлина проникна през водата и разкри последната клопка на разбойниците: здрав заострен прът, забит в речното корито — беше на няколко пръста под повърхността. Всяка лодка, която се опита да мине през пролуката, щеше да се набоде на него и той щеше да пробие дъното и?.

Луксиновият корпус на скула обаче само докосна пръта едва-едва и се плъзна над него.

Докато лодката се измъкваше от капана, Кип хвърли поглед към арбалетчика. Мъжът бе само няколко години по-голям от него. Смееше се доволно, протегнал ръка към един от другите разбойници, за да вземе мях с вино.

А после се обърна и замръзна, щом видя Кип. В тъмното прозрачният луксин сигурно бе кажи-речи невидим за разваленото от огъня нощно зрение на постовия. Той виждаше едно дебело момче, което тича по водата. Невъзможно!

Кип се усмихна и му махна.

Постовият също му махна в отговор. После замръзна. Погледна пак към другарите си край огъня. Устата му се отвори да вдигне тревога, но от нея не излезе нищо. Той се обърна пак към реката и потърси с очи Кип.

Кип все още се намираше в обсега на арбалета. Знаеше го, но не ускори ход, макар че в дадения момент имаше излишна енергия. Всяко нещо, което направеше, би могло да стресне мъжа и той да стреля.

Постовият се взираше напрегнато в мрака към изчезващия призрак — и не каза нищо. Потърка втрещено челото си, поклати глава и пак се обърна към другарите си. И тогава Кип затича с всички сили, не за дълго, но след минута тичане скулът вече бе на стотици крачки надолу по течението. Той отново премина на ходом и се усмихна. Колкото и глупаво да беше, бе успял да премине, без дори да събуди Призмата.

Не знаеше колко дълго върви. Опитваше се да държи брега под око, но умората се бе просмукала в костите му. Подмина по-малки лагери — дали на разбойници, или просто на невинни пътници, не знаеше. Но всеки път, като ги видеше, забавяше до пълзешком, докато не се увери, че всички мъже в лагера спят. Дори правеше пак трика с разфокусирането на очите си и успяваше да зърне още спящи мъже, които фокусираните му очи не можеха да забележат, но нито веднъж не видя друг постови.

Струваше му се, че небето не изсветлява вече от хиляда години. Краката го боляха. Дробовете също. Едва чувстваше ръцете си, но отказваше да спре. Дори при вялото му тъпчене скулът пак се движеше два пъти по-бързо, отколкото с гребане.

Най-сетне слънцето докосна планините. Както винаги, дневният светлик се появи много преди то да е изкатерило снагата на планините Карсос, за да възвести изгрева. А Призмата още не се будеше. Кип не искаше да спира. Не и сега. Беше вървял цяла нощ. Призмата със сигурност щеше да се събуди всеки момент и да види какво е направил. Щеше да е впечатлен. Щеше да го погледне с други очи. Кип щеше да е нещо повече от бреме, срам, копеле, което да бъде признато тихомълком и после избягвано.

Призмата се размърда и сърцето на Кип подскочи. Но после мъжът пак се отпусна и задиша равномерно. Кип се отчая. Погледна към изгряващото слънце. Дали щеше да му се наложи да чака, докато светлината заблести право в лицето на Призмата? Това означаваше поне още час. Той преглътна. Езикът му бе сух и натежал, груб като пила. Колко ли време бе изтекло, откак за последно бе пил вода? Под краката му имаше река, а той се измъчваше от жажда.

Трябваше да пие. Изпитваше отчаяна нужда да пие. Ако не пиеше, щеше да припадне. Мехът на Призмата бе на по-малко от крачка от него. Кип спря. Краката му трепереха. Бяха изтръпнали и сега, когато кръвта нахлу отново в тях, започнаха да го болят. Той се откъсна от гребния механизъм и пристъпи да вземе меха.

Или поне се опита. Изтръпналите му крака се преплетоха и той политна напред, като едва успя да се извие така, че да не се стовари върху Призмата. Рамото му се удари в планшира и изведнъж всичко в скула, което бе хубаво, стана лошо. Плиткото газене, което му бе позволило да мине над капана на разбойниците, означаваше липса на стабилност. Извивката на хлъзгавия корпус, която им бе помагала да се плъзгат над камъните, означаваше, че внезапното изместване на тежестта е катастрофално.

В един момент Кип гледаше реката от няколко пръста разстояние. В следващия целият скул се преобърна. Кип бухна във водата с главата надолу. И въпреки че тя покри ушите му, и въпреки шума от пляскането на собствените му тъпи, недодялани крайници и трясъка от стоварването на лодката във водата, той някак си бе сигурен, че чу стреснат мъжки вик.

Реката бе топла. Кип се чувстваше толкова съкрушен, че реши просто да умре и да се свършва. Току-що беше хвърлил Призмата в реката. Оролам!

„О, сега той ще е наистина впечатлен, Кип.“

А после усети парене в дробовете си и идеята да умре кротко, за да изтрие едно срамно петно от лицето на съзиданието, загуби всякаква привлекателност. Кип се замята безсилно. Краката му решиха, че точно сега е подходящ момент да се схванат, и го направиха. После и лявата му ръка. Той пляскаше във водата като саката птица, успя да поеме глътка въздух и пак потъна. Част от него знаеше, че може да се държи на повърхността. Та нали само преди часове се бе носил по течението в продължение на левги. Но паниката го бе сграбчила здраво. Той се мяташе, опита се да вдиша и нагълта вода.

Главата го болеше. Оролам, все едно някой му скубеше всичката коса.

Закашля се и изплю вода. Вдиша въздух! Сладък, безценен въздух! Някой го бе сграбчил за косата и го теглеше от водата. Той се изкашля още два пъти и най-сетне отвори очи.

Призмата му намигна — или не, всъщност не му намигаше. Мигаше, за да изчисти очите си от водата, която Кип току-що бе изплюл в лицето му.

„Искам да умра.“

Мъжът издърпа Кип в скула — който сега бе по-широк, с кил и много по-стабилен. Кип наведе глава и заразтрива ръцете и краката си, докато те отново можеха да се движат. Призмата стоеше над него и чакаше. Кип преглътна, трепна и се стегна да посрещне гнева на великия човек. Вдигна смутено очи.

— Обичам да си поплувам сутрин — каза Гавин. — Доста ободряващо е.

И му намигна.

Дазен Гайл се събуди бавно. Затъпяващата равномерна синева на тъмницата сковаваше сетивата му. Три тупвания, три изсъсквания и закуската му падна на пода на килията. Той пренебрегна студа в крайниците си, сковаността и болежките в тялото си, предизвикани от спането върху синия луксин само с едно тънко одеяло, седна и скръсти ръце.

Мъртвецът в отсрещната стена си подсвиркваше глухо и поклащаше глава в несъществуващ ритъм.

Лудостта на синьото беше лудост на реда. Един гийст би разбрал всеки нюанс от затвора на Гавин. Но всеки път, когато потънеше в лудостта, Дазен се страхуваше, че никога повече няма да излезе от нея. Последният му опит трябва да беше преди години. Оттогава бе притеглил много синьо. Да избере отново потапяне в синьото можеше да означава унищожение.

— Дазен — каза мъртвецът. — Тази сутрин си Дазен, нали? — Това беше любимият му номер: да се преструва, че Дазен е лудият. — Нали не мислиш да ставаш гийст?