— Аз не мога да го направя. Кип не може да го направи. А трябва да се направи — обясни Гавин. — Моя е грешката, че ти забраних да вземеш още черногвардейци, но това е положението.

Командир Железни се поколеба само още секунда.

— Добре, лорд Призма. — Поклони се и тръгна към конете, които някой бе довел за тях.

След заминаването му настъпи тежко мълчание. Десетки работници бяха видели какво се случи и унижението на губернатора явно бе спечелило на Гавин малко симпатии, но явно никой не искаше да се приближи, опасявайки се да не е все още ядосан. Гавин потърка чело.

— Вероятно се чудиш защо ни е да водим война заради гадове като този губернатор, нали?

Всъщност тази мисъл изобщо не бе минала през главата на Кип, но сега, когато Гавин повдигна въпроса, наистина му се стори странно.

— Защото Раск Гарадул ми прилича на фанатик, Кип. Това е всичко. Стотици, или ако нямаме късмет, хиляди хора ще умрат, защото срещнах Раск Гарадул за няколко минути и го помислих за луд. — Гавин издиша шумно. — Той иска този град и честно казано, има права над него. Ако можех просто да върна града на народа на Тирея, щях да го направя. Те го заслужават. Те… вие сте платили прекалено висока цена за една война, в която сте взели единствената възможна страна. Ако имаше някой друг, който да поеме властта, след като си тръгнем, щях да го направя, пък проклет да е Спектърът. Но с Раск на власт… Нещата са малко по-сложни, разбира се, но това е причината да съм тук и присъствието ми ще постави нещата на кантар. Ако си тръгнем, Раск ще влезе в града, без да срещне никаква съпротива, ще затвори пристанището, преди парийците да успеят да дебаркират, и общо взето, това ще е краят. Парийците ще са бесни, но печалбата оттук не е толкова голяма, че да докарат цяла армия. Накрая Раск ще им предложи договор за изключителни права върху износа на цитруси от Гаристън през следващите няколко години и те ще приемат. Как мислиш? Струва ли си?

„Пита ме, сякаш моето мнение има някаква тежест.“ Кип рядко бе срещал възрастни, които да се интересуват какво мисли.

— Мисля, че крал Гарадул трябва да пукне и да ни спести всичките тези проблеми.

Гавин се засмя тъжно.

— Де да можеше да стане. Току-виж Карис сътвори някое чудо и направи точно това.

— Тя наистина ти липсва, нали? — попита Кип, преди да успее да се спре.

Гавин го изгледа остро. После извърна очи. След минута въздъхна тежко и на Кип му се стори, че цялата надежда се отцеди от него.

— Толкова ли е очевидно? — рече Гавин.

— Мислиш, че са я убили? — попита Кип.

По лицето на Гавин пробягаха множество емоции и накрая върху него се изписа примирение, тъга, прекалено дълбока за сълзи.

— Тя ще живее, докато Раск види дали бих разменил града срещу нея. После ще я убие. Независимо от отговора ми.

„Не. Няма — помисли си Кип. — Кълна се.“

Пустотата, която Кип чувстваше в стомаха си, не изчезна след поднасянето на обяда. Гавин и генерал Данавис — макар да изглеждаше странно да мисли за него като за генерал Данавис вместо майстор Данавис, още по-странно бе да мисли за него като за Корван, — и даже Лив се взираха в разни рисунки и планове заедно с архитекти и художници, докато ядяха. Кип седеше встрани, за да не им се пречка. Нямаше представа какво правят, а мястото около масата бе ограничено. Хапна си с удоволствие пресни портокали, а после нападна прясното глиганско с интригуващи подправки. Вкусът му бе вълшебен, но дори той не можеше да задържи задълго ума си върху храната.

— Бих те попитал дали говориш сериозно — казваше генерал Данавис, — но виждам на лицето ти онова изражение.

— Проблемът не е в притеглянето — рече Гавин. — Лесно мога да боравя с толкова луксин…

— Лесно? — прекъсна го със съмнение генерал Данавис.

— Добре де, не лесно, но мога. Проблемът е в тежестта. Не мога да вдигна толкова много, камо ли да го хвърля където трябва.

Лив прочисти тихичко гърло, сякаш несигурна дали наистина иска да се намеси в разговора.

— Аливиана? — попита Гавин.

Тя поруменя.

— Лив, моля ви. — Отметна нервно косата си назад. — Какво ще кажете за това? — Притегли нещо върху масата. То, разбира се, беше надвиолетово и невидимо за повечето хора.

Генерал Данавис се намръщи. Явно той също спадаше към повечето хора.

— Извинявай, татко — каза тя. — Не мога да контролирам жълтото достатъчно добре, за да правя модели от него.

Кип се опита да види какво е притеглила, но тела препречваха гледката му към масата.

Гавин се изкиска.

— Изглежда абсурдно — каза той и Лив пребледня. — Но ще свърши работа. Идеално. Страхотно. Какво мислят нашите архитекти за проекта?

За миг на Кип му се стори, че Гавин се държи доста грубо. Очевидно генерал Данавис и всички други около масата бяха любопитни какво е измислила Лив. Но това бе Гавин в ролята на водач. Останалите нямаше нужда да знаят, а имаше работа за вършене. Той разбираше решението на проблема и това бе достатъчно. Можеха да минат към следващия.

„Същото трябва да правя и аз.“ Кип бе приключил с обяда си. Вече умееше да притегля малко, и то по свое желание. Знаеше какво трябва да направи.

— Милорд Призма, никой от нас не е строил стена с такива мащаби или, или… или изобщо стена, честно казано — избъбри нервно един архитект, — обаче тези стари рисунки на Раткаесон, които ни показахте, явно са неточни. Прекалено много фантазия, недостатъчно полза.

— От тази гола пустиня няма достатъчно полза — рече остро Гавин. — Кажете ми какво да направим, за да променим това. Трябва да започна да строя веднага, още днес.

Архитектът премигна. Преглътна.

— Ъъъ, ето тук. — Прокара линия с пръста си. — Този вътрешен проход не е достатъчно широк. Ще имате мъже, които тичат насам-натам в броня и с мускети, оръдия ще бъдат изкарвани на позиция или прибирани за поправка. Този проход трябва да е достатъчно широк, за да могат мъжете да се разминават един с друг, както и с каруци или оръдия.

— Колко широк? — попита Гавин.

— Бих казал, хм… — Той разтвори пръсти върху рисунката.

— В името на Оролам, пиши върху нея — каза Гавин.

— Сър, тези рисунки са на стотици години, безценни реликви от… — протестира някакъв друг мъж, вероятно художник.

— Безценно е да сме живи следващата седмица — сопна се Гавин. — Продължавай.

Кип не знаеше защо схваща толкова бавно, но едва сега го осени, че Гавин сериозно възнамерява да построи стена тук. Преди да пристигне армията на крал Гарадул. За четири дни.

„Ах, да, може би защото е невъзможно?“

Разбира се, да прекосиш Лазурното море за една сутрин също бе невъзможно.

Ама сериозно, Гавин наистина ли смяташе да притегли цялото нещо сам? Кип не знаеше кой знае колко за притеглянето и какво количество може да се използва безопасно на ден, но самият факт, че светът не се пръскаше по шевовете от луксинови сгради, мостове и стени, му подсказваше, че това трябва да е невероятно трудно. Всъщност единствените луксинови сгради, които бе виждал, се намираха в Хромария и той бе принуден да предположи, че седемте кули са резултат от мащабно сътрудничество на магове.

Архитектът, дребосък с присвити очи, изду бузи няколко пъти, дълбоко замислен, и се зае да драска бързо.

— Формата на тези процепи за стрелба не дава достатъчен обхват. Ако промените върха на стените ето така, стълбите на нападателите няма да могат да се закачат за тях — или поне не толкова лесно. Един парапет отзад, ето така, ще спаси от падане повече от вашите хора, отколкото от техните. Тези площадки на върха на стената трябва да са по-големи, за да можете да складирате повече барут за оръдията. На тези рисунки няма места, където да се отнасят ранените. Мисля, че бихте могли да вмъкнете такива тук. Ако вградите ето такива шейни в стената на вътрешния проход, ще ви е по-лесно да пренасяте материал. Също така на този план няма куки за фенери. На стената ви ще цари пълен мрак, ако не поправите това. Ще са ви нужни кранове тук, тук и тук, за издигане на припаси.