— Като, да речем, в гората.

— Точно така. Ето защо преди Обединението зелената богиня Атират била почитана в Рутгар и Кървавата гора повече от където и да било другаде. Зелените притеглящи се стичали в горите и Злачните равнини, защото там били най-силни. Тези земи на свой ред били владени от зелените добродетели и зелените пороци — или просто поради самото количество зелено, притегляно там, или защото Атират е била истинска. Избери каквото ти харесва.

— Това не го разбирам.

— Ще се тревожим за него по-късно. Вторият най-добър начин да притегляш е да имаш очила. Като тези. — Тя бръкна в раницата си и извади малка памучна кесийка. Разхлаби връзките и? и извади от нея зелени очила.

— Ти не притегляш зелено — каза Кип.

— Да — отвърна Лив с усмивка.

— Значи са за мен? — попита той. Тръпки полазиха по гръбнака му.

Лив се усмихна широко.

— Обикновено има скромна церемония, но тя се свежда най-вече до поздравления.

Кип внимателно взе очилата. Те се състояха от идеално кръгли лещи в тънка телена рамка. Сложи си ги. Лив пристъпи към него и измери къде дръжките на очилата минават зад ушите му. Кип можеше да я помирише. Някак си, след цял ден пътуване през морето, бой с пирати и припичане на слънцето след това, тя миришеше чудесно. Разбира се, Кип рядко се бе намирал в такава близост до жена — освен майка му, която обикновено бе потна или миришеше на повърнато в злополучните нощи, когато му се налагаше да я отнася до дома. Иза също миришеше хубаво, но различно от Лив.

През последните дни Кип почти не се бе сещал за Иза. Вярно, бе мислил за нея, но усещаше някаква пустота. Беше си позволил да мечтае, че някой ден ще я целуне, но може би причината бе по-скоро, че е наблизо, отколкото че е подходяща за него. Или пък защото тя бе наблизо, а Лив не, а Кип имаше нужда от нещо, което да го разсее, за да не мисли за Лив.

А сега Лив беше до него. Беше измерила очилата и от двете страни, след което ги бе свалила и сега внимателно огъваше дръжките така, че да паснат на ушите му.

— Хмм — каза тя. — Дясното ти ухо е по-високо от лявото.

— Ушите ми са криви ли? — попита Кип. „Като че ли нямам достатъчно други причини за притеснение.“

— Не се притеснявай, и моите са такива! Всъщност при повечето хора има някакво разминаване. — Тя млъкна за малко. — Просто не чак толкова голямо. — Поклати глава невярващо.

— Имам уши на изрод?

Лив се ухили злорадо.

— Хвана се.

— В името на топ… на брадата на Оролам. — Кип се намръщи. Всеки път се хващаше. Всеки скапан път!

Тя се усмихна самодоволно и нагласи очилата на лицето му.

— Ето. Може би ще трябва да си поиграеш малко с тях, докато ги нагласиш удобно, но всъщност те не са предназначени да стоят на лицето ти цял ден.

Той се огледа и не бе особено изненадан да види, че през зелените очила почти всичко изглежда със зеленикав оттенък.

— Това, което виждаш, е бяла слънчева светлина, отразена от повърхността на предметите и филтрирана през лещите ти. Така че ако си заобиколен от бели мраморни стени или нещо подобно, ще можеш да притегляш почти толкова, колкото ако си в гора. Лещите не са толкова добри като притеглянето от естествено зелено, но са по-добре от нищо. Само че не можеш просто да погледнеш към каквото и да е. Огледай се. Виждаш ли как някои неща изглеждат наистина зелени, а други не? Например, като погледнеш този плат, какъв цвят ти се струва, че е? — Тя извади ново парче плат от раницата си.

— Хм, червен. — На Кип му се стори, че дочува откъм горния етаж гласа на Гавин, който ставаше все по-силен и по-гневен.

— Наистина е червен.

Кип съсредоточи вниманието си върху Лив и погледна над очилата. Макар че оттенъкът на плата се бе променил малко, наистина беше червен.

— Е, и как става така? — попита той.

— Очилата ще ти помогнат само ако има повърхности, които отразяват към теб зелено. Белите повърхности вършат най-добра работа, защото бялото съдържа всички цветове. Много по-некачествено, но понякога възможно, е да притегляш през очилата си, когато гледаш жълти или сини повърхности, тъй като зеленото е вторичен цвят.

— Нещо изгубих нишката.

— Аха, значи вече искаш цветна теория? — Тя се усмихна, за да покаже, че се шегува. — За твоите цели, ако се налага да притегляш, очилата ще ти помогнат най-много, ако успееш да намериш неща, които са или бели, или светли на цвят. Узряла пшеница ще ти свърши работа, но не и смърч — обясни Лив.

— Мисля, че мога да го запомня — каза Кип. Цялата тази работа с „нещата не са този цвят, който са“ не връзваше никакъв смисъл, но той подозираше, че би могъл да си блъска главата над проблема по-късно.

— Добре, това покрива въпроса за източника. Засега.

„Искаш да кажеш, че ни остава да покрием още умението, волята и покоя?“

— Не искам да го дъвчем прекалено дълго и съжалявам, че трябваше да минеш без церемония, защото тя ти помага да го запаметиш. Сега тези очила са най-ценното ти притежание. Не само че повечето притеглящи трябва да пестят месеци или дори година, за да си позволят очила, но и след това всеки веднага започва да пести за резервен чифт. Ако забогатееш или ако Призмата нареди, предполагам, шлифовчиците на лещи биха могли да ти изработят втори очила по поръчка. Могат да ги направят по-тъмно или по-светло зелени или да променят рамката, така че да ти пасва по-добре или да изглеждаш по-добре. Но без очилата си кажи-речи безсилен. Знам, че си прекарал известно време с Призмата, но той е изключение. Той няма нужда от очила. Очите му нямат хало. Може да използва колкото магия си поиска. Правилата не важат за него. Всъщност, изглежда, че дори правилата за Призмите не важат за него. Можеш ли да си представиш някой друг да дойде тук, сам, и просто да вземе властта? От рутгарците? И най-забавното е, че те ще го приемат. Няма да им хареса, но ще го…

Прекъсна я мъжки глас откъм покрива:

— Пет пари не давам какво пише в документите ти, няма начин да си… Чу се нещо като изквичаване и покрай балкона им профуча някакъв мъж. Цопна долу в залива, като вдигна фонтан, изплува на повърхността и започна да плюе. Богатите му одежди се издуваха във водата. Мъжът завика за помощ.

— Това е нечувано! — изкрещя някой, а после Кип видя нов мъж да прелита покрай балкона. Цопна в залива почти върху губернатора.

Блесна ярка светлина.

— Оролам да ми е на помощ, кълна ви се, че следващият няма да падне във водата — чу се звънкият глас на Гавин.

Кип очакваше да чуе изстрели — губернаторът със сигурност имаше охрана, — но не се чу нищо. Бяха го приели.

„Това е баща ми… Това е баща ми?“

Гавин налагаше волята си и светът го приемаше.

— Е — каза Кип; чувстваше се до голяма степен като мъжете, които пляскаха в залива долу: сякаш почти не умее да плува и отчаяно копнее да го измъкнат. — И така… Воля. Това е следващото, нали?

Корван Данавис стигна до Гаристън по залез-слънце.

Разбира се, външните стени на града бяха сринати много отдавна. По време на Войната на Призмите — Корван никога не мислеше за нея като за Войната на Лъжепризмата — той бе наредил да ги вдигнат наново, но просто нямаше време. Външните стени първоначално били предназначени да пазят град със стотици хиляди жители. По времето на войната бяха останали може би деветдесет хиляди. Нямаше начин да ги защити всичките.

Каналите, които биха могли да напояват цялата земя между външните и вътрешните стени, бяха разрушени с изключение на един-два. Но вътрешните стени още си стояха, както и Дамите.

Дамите, които днес вече почти не се свързваха с богинята Анат, охраняваха всяка порта. Те представляваха гигантски бели статуи, вградени в самите стени. Всяка от тях изобразяваше някакво въплъщение на Анат: Пазителката бе колосът, разкрачен над входа на залива; Майката пазеше южната порта, с издут от бременност корем и предизвикателно оголен нож; Старицата пазеше западната порта — подпираше се тежко на тояга; Любовницата се бе изтегнала над речната порта на изток. По причини, които Корван така и не бе разбрал, Любовницата бе изобразена около трийсетгодишна, докато Майката изглеждаше съвсем млада, може би под двайсет. Статуите бяха издялани от най-скъпия, леко прозрачен бял мрамор, който се намираше единствено в Пария — само Оролам знаеше как са докарали чук толкова много. За щастие всичките бяха покрити със слой от най-финия запечатан жълт луксин — оформен като едно цяло. Изумителна работа. Градът бе преживял поне три нашествия, а Дамите все още бяха невредими, дори след опустошението от големия пожар.