— Дазен е мъртъв — каза Гавин, докато стомахът му се гърчеше.

— Светлината не може да бъде окована, Призмо. Дори и от теб. Ти си еретикът, а не…

А после мракът на смъртта най-после се спусна над гийста.

Кип едва имаше време да се избърше, да се преоблече в някакви войнишки панталони, суха риза и тежки ботуши — за негова изненада всичко му бе по мярка; явно тук бяха свикнали на едри войници — и да се тръшне пред един огън, преди Железни да се появи. Ситно къдравата му коса беше влажна, но иначе нищо не издаваше, че току-що е излязъл от океана. Носеше стандартна сива униформа като Кип, само дето неговата имаше на ревера златна седмолъча звезда и две ленти.

— Ставай — каза Железни.

Кип стана, като търкаше ръцете си в напразен опит да се сгрее.

— Мислех, че си командир на Черната гвардия. Защо носиш капитанска униформа?

Веждите на Железни трепнаха едва-едва.

— Значи познаваш чиновете в Хромария?

— Майстор Данавис ме научи на всички военни чинове в Седемте сатрапии. Мислеше, че…

— Чудесно. Всичките ти вещи у теб ли са?

Кип се намръщи, объркан от прекъсването.

— Аз нямам нищо. Не че поначало имах кой знае какво, а…

— Значи отговорът е да — пресече го Железни.

Значи така щеше да е.

— Да — каза Кип. — Сър. — Вложи само мъничко язвителност в думата „сър“, но Железни го изгледа остро и в повдигането на веждата му нямаше никакво веселие. Той наистина беше много едър. Не просто висок и не просто много висок. Напращял от мускули. Страховит. Кип извърна очи. Прочисти неловко гърлото си. — Съжалявам, че трябваше да се гмуркате да ме вадите. Съжалявам, че заради мен си загубихте очилата. Ще ви ги платя, обещавам.

Изведнъж, за свой безграничен ужас, Кип усети, че в очите му избиват неочаквани сълзи. Оролам, не! Но подтикът бе неустоим като подводно течение. Стомахът му се сгърчи, докато се опитваше да преглътне напиращия хлип, но не успя. Така му беше писнало да е слаб! Не можеше дори да се държи за въжето, което някой е сложил в ръцете му. За нищо не го биваше. Не бе спасил Иза, когато тя имаше нужда от него. Не бе спасил майка си. Не бе спасил Сансон. Беше безсилен, глупав. Когато му се налагаше да действа, се паникьосваше. Майка му беше права за него.

По лицето на Железни бързо пробягаха няколко различни изражения. Той вдигна неловко едната си ръка, свали я, вдигна я пак и потупа Кип по рамото. Прочисти гърло.

— Мога да пусна искане за нови.

Кип започна едновременно да се смее и да плаче, не защото Железни бе смешен, а защото смяташе, че Кип плаче за очилата му.

— Ето, виждаш ли — рече едрият мъж. Тупна го с юмрук по рамото, вероятно в опит за дружески жест — само че болеше. Кип потърка рамото си и се засмя-заплака още по-силно.

— Да вървим — каза той, като отстъпи назад, за да не би Железни да опита да повтори жеста и да му смачка рамото.

Веждите на мъжа подскочиха нагоре в моментен израз на облекчение.

— Почти толкова зле е като да се оправяш с жена, нали? — попита Кип.

Железни застина.

— Откъде… — Гласът му заглъхна. — Ти си Гайл, нали?

— Какво имаш предвид? — попита Кип.

— Да вървим — каза Железни с тон, който не допускаше възражения. Кип не се поколеба. Не знаеше какво точно ще направи Железни с него, ако не се подчини, но знаенето беше логически процес. Страхът бе по-бърз.

Отвън видя, че са приготвили нова лодка на рампата. Потърка влажните си длани и се взря в морето. Приливът беше по средата си и ставаше все по-зле. Вълните връхлитаха мощно, за да се разбият в скалите на Оръдейния остров. Лодката бе мъничка платноходка. Изглеждаше по-нестабилна и от онази, с която бе пристигнал. И беше по-малка. Стомахът на Кип се разбунтува.

— Командире — обади се един от мъжете. — Сигурен ли сте? Аз не бих излязъл в морето в такова време, дори и с опитни моряци. Особено ако ще минавате по дългия път.

Кип не видя погледите, които си размениха двамата, но след миг чу войника да казва бързо:

— Слушам, сър.

Оръдейния остров се намираше по средата на пролива между Малки и Големи Яспис. Заливът на Малки Яспис бе спокоен, защитен от дига, но Кип и Железни се насочиха в обратната посока, за да заобиколят три четвърти от Големи Яспис и да стигнат до неговия залив.

— Не отиваме ли в Хромария? — попита Кип. Виждаше върховете на разноцветните кули, подаващи се над каменистата грамада на Оръдейния остров. — Защо да не пристанем в техния залив? По-близо е.

— Защото няма да отидем направо там — отвърна Железни, даде знак на Кип да се качи и му подаде едно весло.

Мъжете ги избутаха във водата и Железни загреба усърдно. Кип се постара да спазва темпото му, но почти веднага започнаха да завиват към неговата страна. Железни не каза нищо; просто се обърна и направи няколко мощни загребвания от страната на Кип, докато изравнят курса, а после продължи да гребе от своята. Насочваше ги под ъгъл спрямо вълните, за да се движат по-бързо. Сърцето на Кип бе заседнало в гърлото му. Високите три-четири стъпки вълни нараснаха до пет-шест стъпки.

Тогава Железни вдигна малкото платно до една трета от височината му и нареди:

— Дръж курса.

Докато той работеше с въжетата, Кип се чувстваше като пиле без глава: мяташе се тромаво от едната страна на лодката към другата и гребеше бавно напред. Лодката се надигаше рязко, за да се изкачи по всяка вълна, а после се плъзгаше надолу от другата и? страна.

— Залегни! — извика Железни и Кип се просна на дъното точно когато вятърът смени посоката и гикът профуча над главата му. Изпъна въжетата толкова силно, че на Кип му се стори, че може да се откъсне или да се счупи.

„Оролам, това можеше да е главата ми!“

Лодката се наклони силно, макар че платното бе вдигнато само на една трета, и полетя напред. Кип тъкмо бе успял да се надигне на колене и внезапното движение го накара да се катурне назад и да цопне в мръсната студена вода на дъното.

— Руля! Хвани руля! — заповяда Железни.

Кип сграбчи руля и го задържа прав за един дълъг миг, макар че лодката се намираше под голям ъгъл спрямо вятъра и вълните я връхлитаха кажи-речи странично. Премигна, за да прочисти очите си от морската вода. „Ако натисна руля на тази страна, той се завърта на онази ос там и лодката завива… Аха, схванах.“

Част от следващата вълна преля през планшира и Кип натисна силно руля към бакборда. Мощен порив на вятъра накара лодката да се потопи още по-ниско във водата, а после, щом се изтръгнаха от убийствената хватка на вълната, изскочиха нагоре.

Кип се развика радостно, когато се устремиха напред, носейки се по вълните, вместо да са зависими от тяхната милост. Железни обаче не споделяше радостта му, а току хвърляше погледи към небето. Вдигна платното още малко и лодката набра още по-голяма скорост.

Когато стигнаха западния край на Големи Яспис, вече можеха да поемат по вятъра. Чувството беше все едно летят.

Железни продължаваше да поглежда на юг, но тъмните облаци там май по-скоро се разсейваха, отколкото да се сгъстяват, и когато завиха откъм подветрената страна на Големи Яспис, Кип позна по поведението на спътника си, че са извън опасност.

— Давай право напред — каза Железни и вдигна платното докрай. — Само внимавай да не се блъснем.

Така че Кип се зае да насочва лодката покрай галери и галеаси, корвети, въоръжени с едно-единствено оръдие на въртяща се ос, и галеони с по петнайсет оръдия от всяка страна. Те стояха сравнително далеч от брега, за да не пречат на постоянния поток от кораби, влизащи или излизащи от залива, а екипажите им слизаха на сушата с лодки.

— Винаги ли е така? — попита Кип.

— Винаги — отвърна Железни. — Заливът е прекалено малък, така че за да може търговията да върви гладко, има сложна система, която определя кой влиза пръв. И върши работа… — Той хвърли поглед към един капитан, който ругаеше гръмко пристанищния чиновник, стоящ на палубата му със сметало в ръце. Чиновникът изобщо не изглеждаше впечатлен. — Поне в повечето случаи.