Ако мрежата се простираше само на няколко пръста в камъка, би могъл да премине границата всеки момент. Тогава и свободата нямаше да е далеч. Но ако тъмничарят му бе използвал толкова адски камък, че пресичащите се линии да стигат на цяла стъпка дълбочина, значи вече близо шест хиляди дни си протриваше пръстите за нищо. Щеше да умре тук. Някой ден брат му щеше да слезе в килията, да види малката вдлъбнатина — единствения белег, оставен от него върху света — и да се изсмее. Докато въображаемият смях ехтеше в ушите му, той усети в гърдите си искрица омраза. Раздуха я, потопи се в топлината и?. Този огън бе достатъчен, за да го накара да се раздвижи, да преодолее успокояващата, обезсилваща синева тук долу.

Когато свърши, се изпика във вдлъбнатината. И загледа.

За миг филтрирана през жълтата урина, проклетата синя светлина изглеждаше нашарена със зелено. Дъхът му секна. Времето се точеше и зеленото си оставаше зелено… оставаше зелено. В името на Оролам, беше успял! Бе стигнал достатъчно дълбоко. Бе пробил адския камък!

А после зеленото изчезна. Точно след две секунди, както всеки ден. Той изкрещя от безсилие, но дори тази емоция бе слаба, а крясъкът му бе по-скоро за да се увери, че все още може да чува, отколкото от истинска ярост.

Следващата част все още го побъркваше. Той коленичи до вдлъбнатината. Брат му го бе превърнал в животно. Куче, което си играе със собствените си изпражнения. Но тази емоция бе твърде стара и твърде често използвана, за да го развълнува. Сега, след шест хиляди дни, вече бе прекалено унизен, за да негодува срещу унижението си. Натопи ръце в урината и започна да я втрива във вдлъбнатината, както бе правил с мазнините си. Макар и напълно обезцветена, тя си беше урина. Би трябвало да е киселинна. Би трябвало да разяжда адския камък по-бързо от кожните мазнини.

Или пък може би неутрализираше мазнините? Може би само отдалечаваше деня на бягството му. Нямаше представа. Точно това го побъркваше, а не потапянето на пръстите му в топлата течност. Вече не.

Изгреба урината и подсуши вдлъбнатината с топка сини парцали: дрехите му, възглавницата му, които отдавна смърдяха. Толкова отдавна, че миризмата бе престанала да го дразни. Нямаше значение. Важното бе, че вдлъбнатината утре трябваше да е суха, за да опита отново.

Още един ден, още един неуспех. Утре щеше да пробва пак с подчервеното. Беше минало известно време. Беше се възстановил достатъчно от последния си опит. Би трябвало да е достатъчно силен за това. Ако не друго, брат му му беше показал колко силен е в действителност. И може би точно това го караше да мрази Гавин повече от всичко. Но тази омраза бе студена също като килията му.

Кип тичаше през селския площад с цялата бързина, на която бе способно тромавото му петнайсетгодишно тяло. Закачи с обувката си едно паве и връхлетя с главата напред през вратата на майстор Данавис.

— Удари ли се, момче? — попита майсторът от мястото си зад работната маса. Тъмните му вежди се повдигнаха високо над сините му като метличина очи с ириси, наполовина пълни с яркото рубиненочервено, което го бележеше като притеглящ. Майстор Данавис бе на трийсет и няколко, голобрад и жилав. Носеше дебели вълнени работни панталони и тънка риза, която оставяше слабите му мускулести ръце голи въпреки хладното утро. Носеше и червени очила, сега смъкнати на носа му.

— Ох, ох. — Кип погледна обелените си длани. Коленете също го боляха. — Не, не много. — Подръпна панталоните си нагоре и трепна, когато ожулените му длани се отъркаха в грубия, някога черен ленен плат.

— Добре, защото… аха, ето. Я ми кажи, еднакви ли са? — Майстор Данавис вдигна ръце. И двете бяха яркочервени, пълни с луксин от лактите до върховете на пръстите. Завъртя ги така, че светлокафявата му кожа да не пречи на огледа на Кип.

Подобно на момчето, майстор Данавис беше мелез — макар че Кип никога не бе чувал някой да му създава проблеми заради това, за разлика от него. Бояджията беше наполовина Кървав горянин, по лицето му имаше няколко странни точици, наречени лунички, а в иначе нормалната му тъмна коса се долавяше червеникав оттенък. Но поне необичайно светлата му кожа улесняваше задачата на Кип.

Момчето посочи едно място малко под лакътя.

— Това червено тук се променя, а това е малко по-ярко. Господине, може ли, хм, да поговорим?

Майстор Данавис свали ръце с отвращение и рубиненият луксин се изля на земята, вече оплискана със стотици разцветки на червеното. Лепкавото вещество се сгърчи и се разпадна. През повечето следобеди Кип идваше да помете останките — червеният луксин беше огнеопасен дори когато е на прах.

— Суперхромати! Едно е дъщеря ми да е такава, но съпругът на алкалдесата? И ти? Двама мъже в едно село? Я чакай, какво е станало, Кип?

— Господине, има, ъъъ… — Кип се поколеба. Не само че бе забранено да се ходи на бойното поле, но и майстор Данавис бе казал, че за него събирането на луксин там е същото като ограбване на гробове. — Имате ли някакви новини от Лив, господине? — Страхливец! Преди три години Лив Данавис бе заминала да се обучава в Хромария, също като баща си едно време. През първата година и? бяха позволили да се върне у дома само за жътвата.

— Ела тук, момче. Покажи ми ръцете си. — Майстор Данавис грабна чист парцал и избърса кръвта и мръсотията с уверени движения. После отпуши една стомна и притисна парцала към гърлото и?, за да го напои с бренди. Прокара го по дланите на Кип.

Кип изохка.

— Не ми охкай като бебе — смъмри го майстор Данавис. Макар че Кип изпълняваше поръчки за него, откакто се помнеше, понякога бояджията го плашеше. — Дай коленете.

Кип дръпна нагоре единия крачол и вдигна крака си на работната маса.

Лив беше две години по-голяма от него — вече почти на седемнайсет. Разбира се, дори недостигът на мъже в селото не я бе накарал да гледа на Кип като на нещо повече от дете, но винаги се държеше мило с него. Едно хубаво момиче да се държи с него мило и само от време на време покровителствено бе кажи-речи най-доброто, на което можеше да се надява.

— Нека кажем просто, че не всички акули и морски демони са в морето. Хромарият стана трудно място за тирейците след войната.

— Значи мислите, че може да се върне у дома?

— Кип — каза майстор Данавис, — майка ти пак ли е загазила?

Майсторът бе отказал да вземе Кип за чирак бояджия с думите, че в Ректън няма достатъчно работа, за да му осигури бъдеще; освен това настояваше, че той самият е що-годе добър бояджия само защото може да притегля. Явно се бе занимавал с друго преди Войната на Призмите, тъй като бе обучаван в Хромария. Това не беше евтино, а и повечето притеглящи се обвързваха със служба, за да си платят обучението. Според Кип господарят на майстор Данавис бе убит по време на войната и го бе оставил на произвола на съдбата. Но малцина възрастни говореха за онези дни. Тирея бе загубила и всичко бе тръгнало на зле, това бе единственото, което знаеха Кип и другите деца.

И все пак майстор Данавис плащаше на Кип да изпълнява поръчките му и подобно на половината майки в селото бе готов да го нахрани всеки път, когато мине покрай дома му. И което бе още по-хубаво, винаги му даваше да яде сладкишите, които му пращаха жените в опитите си да привлекат вниманието му.

— Господине, оттатък реката има армия. Идват да унищожат селото ни. Да ни направят пример за назидание, задето сме се опълчили на крал Гарадул.

Майстор Данавис понечи да каже нещо, но видя, че Кип говори сериозно. Помълча няколко секунди, а после цялото му държане се промени.

Засипа Кип с градушка от въпроси: къде точно се намират, кога е бил там, как е разбрал, че се канят да унищожат селото, как изглеждат палатките им, колко палатки е преброил, има ли притеглящи? Отговорите на Кип звучаха невероятно дори в собствените му уши, но майстор Данавис ги прие всичките.

— Той е казал, че крал Гарадул вербува цветни бесове? Сигурен ли си?