„Говорих с Гавин Гайл. Потопих пиратски кораб заедно с него! Е, най-вече гледах да не се удавя, докато той потопяваше пиратския кораб, но все пак.“
Погледна ръцете си. Все още никакъв луксин. Губернаторът продължаваше да се жалва на висок глас. Оролам, как го търпеше Гавин? Този мъж имаше най-носовия глас, който Кип бе чувал. Направо му се искаше да го прасне по главата с хубава голяма топка зелен луксин. Погледна пак ръцете си. Нищо.
„Ще проваля доверието на Гавин. Отново. Както провалих доверието на Иза. Както провалих доверието на Сансон. Както провалих доверието на майка си хиляди пъти.“
Гладът гризеше стомаха му. „Ето какъв съм аз, само един дебел неудачник. Поднесоха ми нов живот на тепсия. Син на Гавин Гайл — вярно, копеле, но той никога не се е отнасял с мен, като че ли съм повод за срам. А аз дори не мога да събера достатъчно воля, за да посегна и да взема този нов живот. В замяна на всичките му добрини към мен аз ще унижа човека, който ми спаси живота, който ми даде втори шанс.“
Сякаш железни обръчи се бяха увили около гърдите му и стягаха, стягаха. Кип едва можеше да диша. Очите му се наляха със сълзи. Бебе! Неудачник! Разочарование! Видя изкривеното лице на майка си, опасно напушила се с трева, примесена с мораво рогче: „Ти ми съсипа живота! Ти си най-голямата грешка, която някога съм правила. Дадох ти всичко, а ти го взе и не ми даде нищо в замяна! Гади ми се от теб, Кип!“
„Кип, можеш да отхвърлиш тези окови. Престани да вярваш в…“
— Лъжи! — изкрещя губернаторът. Кип потрепери, кожата го боцкаше. Слънцето вече се намираше в зенита си. Окото на Оролам притискаше земята като физическа тежест, но за Кип беше като милувка. Светлина, енергия, топлина, любов, светлина в тъмните кътчета. Погледна бялата плоча и в зеленото, филтрирано през очилата му, съзря един лик на Оролам. Кип не би нарекъл това „диво“. Това беше свобода. Прииска му се да закрещи, да затанцува от радост, а пък околните да мислят каквото си щат. Тук имаше свобода от всичко това, свобода от затвора на собствената му глава, свобода от тормозещите го гласове на съмнението, от постоянните коментари за всичко, което виждаше и правеше. Това бе действие, и то могъщо като секвоя, никнеща от пукнатините на някоя канара. Животът щеше да победи. Корените щяха да се протегнат и да се напънат.
Кип почувства как железните обръчи около гърдите му се пръснаха. Почувства се по-жив от когато и да било. Почувства животинска сила и радост.
Значи това имаха предвид под „диво“.
Дърдорещият глас на губернатора стана писклив. Кип притегли в ръката си топка от зелен луксин. Просто така ли ставаше? Просто трябваше да реши да го направи? Струваше му се прекалено лесно. Топката бе плътна, но мека, поддаваше под натиска на пръстите му. Кип я направи по-голяма и куха, около два пъти колкото главата си. Сега и мекотата и? се увеличи. Бе достатъчно мека, за да не убие никого.
Ухилен до уши, Кип я държеше върху дланта си. Как Гавин бе изстрелял луксин? Кип бе виждал и Железни да го прави. Сбърчи нос. „Може би трябва просто да го поискам.“
Някаква малка част от ума му протестираше: „Не можеш да нападнеш губернатора! Та той е губернатор, в името на Оролам! Да не мислиш, че телохранителите му ще оценят факта, че не искаш наистина да го нараниш?“
Но в хватката на зеленото думи като „губернатор“ бяха изпразнени от смисъл. Какво беше това? Какво значение имаше? Оковите на човешките ритуали и титли му се струваха изкуствени, слаби.
Кип поиска топката да се изстреля от ръката му. Все още седнал и ухилен като идиот, усети как енергията се събира зад топката. Колко дълго трябваше да я остави да се трупа, преди да я освободи? О, ами толкова му се струваше достатъчно. Чу се приглушен пукот и топката излетя от ръката му.
Както си седеше, откатът го отхвърли назад и той се претърколи.
Надигна се на колене, засмя се и погледна да види какво е станало с дърдорещия мъж.
Губернаторът лежеше на земята, а зелената луксинова топка явно бе отскочила и ударила още това-онова, защото паланкинът падаше, а двама от робите отстъпваха със залитане. Паланкинът падна точно върху губернатора и Кип го чу да пищи — но после гледката бе препречена от един от телохранителите, който го нападна с изваден меч.
При падането очилата му се бяха килнали настрани и Кип не можеше да притегли повече зелено, но все още разполагаше със солидно количество в тялото си. Започна да оформя друга, по-малка топка. Твърде, твърде бавно!
Въздухът между него и мъжа затрептя, когато вдигна ръце. Раздаде се пукот и от дланите му излетя мъничко зелено топче. От отката и двете му ръце отхвърчаха болезнено назад.
За миг между Кип и телохранителя се разгъна стена от син луксин. Мечът на мъжа се удари в нея, докато онзи се хвърляше към коленичилото момче. Острието изстърга и се плъзна надолу, като белеше слоеве синьо. Само след частица от секундата самият войник се блъсна с цялото си тяло в стената и изпъшка. Чу се звук като от пукащо се стъкло и пронизителен вой.
Войникът се съвзе, а после спря. Синият луксин пред лицето му бе напукан от изстрела на Кип и центърът на паяжината се намираше там, където би трябвало да е главата му — вдлъбнатина колкото мускетен куршум в синия луксин.
— Стига — обади се Гавин. Не повиши глас, просто го вмъкна в мига на тишина. Синята му стена бе спасила и двамата.
Кип се чувстваше разтреперан, слаб. „Мамка му! Какво направих току-що?“
Губернаторът, все така протестиращ, бе измъкнат изпод падналия паланкин от двама телохранители. Изправи се с разкървавен нос, почервенял от смущение, което бързо се сменяше с ярост. Закрачи решително към Гавин.
— Вашият роб ме нападна! Настоявам за удовлетворение! — Губернаторът изтегли декоративния меч, висящ на хълбока му, и посочи Кип.
Един мускул трепна на челюстта на Гавин.
— Това не е роб. Кип е мой син.
— Това… това ли е копелето ви?
Гавин отвърна със студено мълчание. Накрая каза:
— Кип, извини се.
Кип преглътна и се изправи, без да може да скрие треперенето си.
— Ужасно съжалявам, господине. За първи път се упражнявам в притегляне. Не знаех какво…
— Извинение ли? Не, лорд Призма, първо вие ме нападате, а сега и такава нечувана обида. Настоявам за удовлетворение.
— Няма да настояваш за нищо — рече Гавин. Изобщо не откъсна очи от него. — Ти си продажник, ако не и предател, губернатор Красос. Заговорничил си с крал Гарадул и ако открия още мъничко доказателства за това, кълна ти се, че като се върнеш в Рутгар, една пика ще очаква главата ти. Освен ако сатрапът Птолос не реши вместо това да те даде на парийците. Ти си некомпетентен презрян лъжец, крадец и страхливец. Ако искаш удовлетворение, можеш да се дуелират с мен. Меч срещу меч. Давам ти честната си дума, че няма да притеглям, но ще го направим веднага.
Губернаторът премигна и върхът на меча му затрепери. Премигна пак. Прибра оръжието.
— Ще оставя боя с мечове на невежите. — Изръмжа, врътна се кръгом и си тръгна бесен.
Кип осъзна, че току зад гърба му стои някой. Обърна се и видя извисяващия се над него Железни.
— Откога си тук? — попита.
— Достатъчно отдавна, за да те предпазя от глупостта ти, макар и не достатъчно отдавна, за да я спра. Не знаех, че си наследил таланта на вашето семейство да се забърква в неприятности, докато мигнеш с око.
А, значи синята стена бе дело на Железни. Това ще рече, че Кип дължеше живота си на едрия черногвардеец вече колко, два пъти?
— Командире — каза Гавин, — искам да отидеш да говориш с нашите шпиони. Красос е уплашен. Може да побегне. Погрижи се хората на оръдията при входа на залива да са от онези, които ще се подчинят на заповед за стрелба, ако се стигне дотам. Също така се погрижи той да не заграби хазната. Трябва да съм в състояние да платя на армията си.
Железни се намръщи.
— Бих предпочел да не оставям Кип. Аз съм черногвардеец, лорд Призма, не вестоносец. Дългът ми е тук.