— Постарай се да не влезе.

Опитаха се да нагласят наочниците върху орбитите и?. Те не пасваха идеално. Робинята, която, ако се съдеше по чертите и?, бе източноаташийка, се намръщи.

— Ще трябва да използваме допълнително лепило, за да ги нагласим. Това означава, че ако мигнеш, миглите ти ще залепнат. Крал Гарадул те иска заради красотата ти, така че предпочитам да не ти режа миглите, ако не се налага. Но след като ти сложим наочниците, те ще останат на лицето ти с дни. Не би искала по миглите ти да се събере лепило — или да ги слепи. Е, какво избираш: да си сляпа, раздразнена или без мигли?

— Без мигли, пък майната му на Раск — отвърна Карис.

Робинята сви устни.

— Права си. Кралят може да се ядоса. Но ще трябва да рискуваме. Сега мигай колкото можеш, защото после ще се наложи да не мигаш възможно най-дълго. — Много внимателно тя и? залепи наочниците. Лепилото запълни останалите пролуки.

Карис почти не смееше да диша, стоеше колкото се може по-неподвижно и се насилваше да не мига. Когато най-сетне не издържа и мигна, миглите и? закачиха съхнещото лепило, но успяха да се отделят от него.

— О, и се постарай да не плачеш — рече робинята. — Иначе очите ти ще потънат в сълзи. Буквално. — И се усмихна неприятно.

„Много смешно.“

След като лепилото изсъхна напълно, нанесоха около очите и? грим.

После я поведоха бързо през лагера, заобиколена от притеглящи и Огледалци. Слънцето бе залязло преди около час и Карис се зарадва на свежия сух въздух. През миризмата на собствения си парфюм успя да подуши коне, хора, лагерни огньове, сурово месо, печащо се месо, пелин, масло. Масло ли? Тя се озърна и видя наблизо снабдителен фургон. Аха, намаслени мечове и огнестрелни оръжия.

Поради големия брой на фургоните, заобикалящи нейния, не можеше да види достатъчно от армията, за да придобие свястна представа колко мъже са се отправили към Гаристън. Дори броят на фургоните не и? помогна. Тя не знаеше колко леко или тежко са снаряжени, а дори и да знаеше, последния път, когато бе пътувала с армия, не бе обръщала внимание на подобни неща. Беше млада, глезена, ужасена и глупава и изобщо не и? бе хрумнало, че такива баналности могат да са и? от полза някой ден.

Сред армията имаше и много жени — носеха току-що насечени дърва за огньовете, стояха на каруцата с месото и викаха на мъжете да се погрижат одраните глигани да се разпределят поравно, грижеха се за дребните рани, неизбежни при придвижването на хиляди хора, носеха оръжията и броните, нуждаещи се от поправка, на ковачите, като отхвърляха тези, които смятаха, че мъжете биха могли да поправят и сами и просто търсят някой друг да им свърши работата. Повечето жени обаче, изглежда, бяха в ролята на прислуга, което означаваше, че или крал Гарадул няма високо мнение за тях, или са се присъединили наскоро. От голямото разнообразие на дрехите им Карис предположи, че са от най-различни социални прослойки. Това означаваше, че са новопривлечени доброволки. Не всички бяха слугини, доведени от Келфинг — имаше и много местни. Значи крал Гарадул се радваше на значителна подкрепа сред тирейския народ.

От погледите, които хвърляше към сгъстяващия се мрак, нашарен с ярките точици на хаотично пръснатите огньове, и? се стори, че хората са се изтегнали кой където му скимне. Скоро обаче стигнаха до място, където петдесетина фургона бяха наредени в кръг; оставяйки проходи само към четирите посоки на света, през които да минават конете, всеки от тях охраняван от десетима Огледалци с мускети. По средата имаше открита площ за отбрана, с малки топове, насочени във всички посоки като настръхнал таралеж, а зад тях — група големи раирани шатри във всякакви цветове.

Един спазъм връхлетя Карис, докато я водеха към централната шатра. Тя се прегърби, останала без дъх. Стисна здраво очи и луксиновите наочници се забиха болезнено във веждите и бузите и?. Тя заглади лицето си и изчака, докато яростта на спазъма отслабне. Пое си бавно дъх, овладявайки болката. После даде знак на един от стражите си, сякаш бе кралица и казваше: „Вече съм готова да вляза, благодаря.“

Мъжът отметна покривалото на входа и Карис влезе в шатрата.

Роклята явно бе наистина впечатляваща. Защото в мига, щом пристъпи вътре, всички разговори секнаха.

В шатрата имаше може би към седемдесет души: роби, акробати, жонгльори и музиканти, заобиколили трийсетина благородници и благороднички, които седяха на възглавници около ниска маса, отрупана тежко с деликатеси и вино. Всички бяха толкова пъстро облечени; че Карис го забелязваше дори през тъмните си наочници. Крал Раск Гарадул, разбира се, седеше начело на масата и по пръстите му, свити около бокал с вино, блестяха пръстени. Беше млъкнал по средата на изречението и се взираше в нея със зяпнала уста.

Но Карис почти не забеляза краля, защото от дясната му страна седеше мъж, какъвто не бе виждала никога през живота си. Тя се насили да продължи да върви към Раск Гарадул, поклащайки бедра и шумолейки с полите си, с вдигната глава и отпуснати рамене, като че ли изобщо не бе смутена.

Мъжът беше Омърсен, цветен бяс. Карис бе виждала такъв само веднъж, и онзи бе в ранните стадии на лудостта си. Този тук не беше в ранните стадии, но пък и не изглеждаше луд. Носеше простичка роба на луксиат, само че ослепително бяла вместо обичайното черно на Ороламовите луксиати — цвят, който представляваше признание, че се нуждаят от светлината на Оролам повече от всичко. По лицето му пък нямаше никакви следи от луксиатско смирение.

Но поне лицето му бе предимно човешко — кожа, кости и кръв. Под покритата с белези от изгаряне кожа лежаха нишки зелен луксин, като избелели татуировки, които избиваха към повърхността на скулите и челото му. От шията надолу тялото му се променяше. Кожата бе от чист луксин във всички цветове на дъгата. Сгъвката на лакътя му, която се видя, когато мъжът надигна бокала си в присмехулен поздрав към Карис, беше от гъвкав зелен луксин, както и другите стави и шията му. Всяка повърхност, която нямаше нужда да се движи, бе покрита с плочки син луксин. Той образуваше броня по ръцете и дори по самите му длани, с шипове на кокалчетата и неестествено широки рамене под богохулната луксиатска роба, блестяща с отразена светлина като морето по изгрев-слънце. Значи не бяха плочки от син луксин, а изтъкан син луксин, който бе тройно по-здрав и имаше много по-малка вероятност да се строши, стига човек да притежава уменията и търпението да го сътвори.

Навсякъде между или под другите цветове бе вложен жълт луксин, който непрестанно подновяваше всичко, загубено под въздействието на светлината или естествения разпад. На местата, където плочките се събираха, мазен оранжев луксин ги караше да се плъзгат гладко една по друга. Червеният луксин образуваше архаични шарки от руни и осмолъчи звезди, положени на тънък слой върху сините плочки. Карис не можеше да види дали е вградил надвиолетово в кожата си, но бе сигурна, че е. В края на краищата той бе поставил по средата на всяка от дланите си огнен кристал. Огнените кристали — физическото, запечатано проявление на подчервеното — обикновено издържаха само няколко секунди. Излагането на въздух ги караше да избухнат в пламъци.

Чудовището някак си бе успяло да вгради по един във всяка ръка и да го изолира от въздуха със син луксин, така че човек буквално можеше да вижда през дланите му, макар и като в мираж — образът трепкаше от топлина, която бе характерният белег на огнените кристали. И въпреки това той можеше да използва пръстите си, което значеше, че или е чудодеен целител, или това е някаква илюзия. Трябваше да е. Цялото това нещо бе невъзможно.

Последното, което Карис видя, докато се приближаваше да застане пред крал Гарадул, бяха очите му. Халото им бе разкъсано. Отвсякъде. Цветът изтичаше от ирисите на мъжа и обагряше бялото на очите му в целия спектър. Самите цветове се виеха непрестанно — докато Омърсения изучаваше Карис, синьото изби на преден план, а зеленото се гърчеше като змия сред лабиринт от оранжево и червено.