— Добре — каза Кип. Обърна се, сякаш за да си тръгне, но вместо това грабна каната и?. — Ще ми се да пийна нещо с вечерята. А рестото го задръж. За доброто обслужване. — Подуши каната. Както си и мислеше, беше зърнен алкохол. Сръбна малко, за да изглежда по-печен, и трябваше да положи усилия да запази безизразна физиономия, когато течността изгори устата му. А после и гърлото му. И стомаха му.

Мъжете, които се готвеха да скочат, се отпуснаха обратно на земята.

— Може ли да спя тук тази нощ? — попита Кип.

— Стига да си платиш — рече мъжът с олисяващото чело и косата, спускаща се до средата на гърба му.

— Разбира се — отвърна Кип. Вече не бе и наполовина толкова гладен, колкото допреди няколко минути, но се насили да изяде почти целия бут. Докато останалата част от глигана се печеше, другите мъже и жени се приближаваха да си отрежат парчета.

Когато Кип свърши, осмука пръсти и тръгна към коня си. Стигна достатъчно далеч, за да започне да се надява, че просто ще го оставят да си тръгне.

— Къде отиваш? — попита олисяващият.

— Трябва да изтъркам коня си — каза Кип. — Денят беше дълъг.

— Няма нужда да ходиш никъде, освен това не искам да се приближаваш до моя кон.

— Твоя кон — рече Кип.

— Точно така. — Мъжът оголи почернелите си зъби насреща му — наполовина в усмивка, наполовина сякаш щеше да го ухапе — и извади нож.

— Ще ни трябва и този колан за пари — обади се друг мъж.

Жените около огъня просто гледаха безстрастно. Никой не понечи да му помогне. Още няколко мъже се присъединиха към двамата, застанали срещу Кип. Кип се взря в мрака. Зрението му бе развалено от огъня, но въпреки това забеляза няколко тъмни силуета, които го чакаха.

„Дай им каквото имаш и може да ти се размине само с пердах, Кип. Знаеш, че няма да се измъкнеш оттук с всичко. Протакай, в лагера може да има някакви патрули, които да те спасят.“

— Вечната нощ да ви погълне дано — изруга Кип и счупи горния край на каната в ръба на едно колело на фургон.

— Глупаво момче — рече олисяващият. — Повечето хора, като правят това, запазват дръжката, не я отчупват.

Кип скочи и лисна зърнения алкохол върху мъжа. Онзи се намръщи, докато триеше парещите си очи, и прехвърли ножа в лявата си ръка.

— Знаеш ли какво? Ще те убия заради това — каза той.

Кип изкрещя и нападна.

Това бе последното, което очакваше мъжът. Още си търкаше очите. Вдигна ръка, за да се предпази от удар, но Кип се гмурна ниско, покрай ножа, и заби глава в корема му. Онзи изпъшка и залитна назад, и точно до огъня се спъна.

За миг не се случи нищо. После алкохолът по ръцете му пламна. Той изпищя и вдигна ръка, и косата му също се подпали. Брадата му се подпали. Лицето му. Писъците му се извисиха страдалчески.

Кип се стрелна точно покрай горящия човек.

В течение на един благословен миг никой не помръдна. После някой се метна към него. Не го улучи, но закачи петата му. Кип се строполи тежко.

Не се бе отдалечил и на три крачки от огъня.

„Хубаво тичаш, Прасчо.“

Претърколи се тъкмо навреме, за да види как горящият мъж, който продължаваше да врещи, се блъсна право в дебеланата. Тя нададе писък, странно тънък за толкова едра жена, и започна да го ръга с големия си нож.

А после трима мъже връхлетяха срещу Кип. Огънят зад гърбовете им ги превръщаше в огромни гротескни сенки. Нечий ритник го улучи по рамото, после втори от другата страна се стовари в бъбрека му. Прониза го болка, от която му секна дъхът. Той се сви на топка.

Ритници се посипаха по гърба и краката му. Единият мъж се бе привел над него и млатеше с юмруци по бедрото му, мъчейки се да го удари в слабините. Някой стовари крак върху главата му. Ударът беше кос, но го улучи по носа. Гореща кръв шурна по лицето му и главата му се прасна в земята.

Една-единствена мисъл си проби път през мъглата, обвила изведнъж съзнанието на Кип. „Те ще ме убият.“ Това нямаше да е побой. Щеше да е убийство.

„Така да бъде. Но ще трябва да ме убият прав.“ Надигна се мъчително на четири крака.

Това откри ребрата му и един ритник се заби в тях отстрани. Кип го пое с изпъшкване.

Трима възрастни мъже да нападат момче, което не им е направило нищо. Тази несправедливост разбуди у него железен резерв от воля. Не, вече не бяха само трима. И други се бяха присъединили към тях. Но нарасналият им брой само го вбеси още повече. Той се сви, събирайки сили, сгушил глава между раменете си. „Да горите в ада, мога да го понеса.“

С нечовешки рев — звук, какъвто Кип никога не бе чувал и на какъвто дори не знаеше, че е способен — той скочи на крака. Внезапното му движение сякаш бе подсилено от предишната му мудност.

Крещеше окървавен, пръскайки кръв в лицето на един мъж, който се бе втурнал напред да го ритне. Кип беше като пещерна мечка, внезапно изправила се на задните си крака. Очите на мъжа се разшириха.

Кип го сграбчи за ризата, дръпна, завъртя и с рев го метна в единствената посока, която не бе препречена от тела.

Към огъня.

Мъжът видя накъде лети. Посегна да се улови за окачения над пламъците шиш, но не успя и вместо това го удари с лакътя си. От удара се завъртя и се стовари странично в огъня, така че главата му попадна в самия център на пламъците, а шишът падна.

Кип не гледаше, нито слушаше новите писъци. Някой го фрасна в корема. Обикновено такъв удар би го сгънал на две. Но сега болката нямаше значение. Той откри нападателя — едър брадат мъж, поне стъпка по-висок от него, който го зяпаше, смаян, че момчето не е паднало. Кип го сграбчи за брадата и я дръпна с всички сили надолу към себе си. Едновременно с това главата му замахна напред със силата на таран. Лицето на едрия мъж изхрущя и той рухна сред пръски кръв и летящи зъби.

Нещо като надежда замъждука през яростта на Кип. Той се обърна пак, търсейки друга жертва, и точно тогава нещо го цапардоса по главата.

Кип се строполи. Дори не усети падането. Просто изведнъж се озова на земята, взирайки се нагоре към друг ухилен демоничен мъж с цепеница в ръка. Зад него имаше още четирима. Четирима? Все още? През сълзите и замайването си Кип дори не беше сигурен, че ги е преброил вярно.

Надигна се отново на четири крака, но бързо рухна. Пред очите му танцуваха звезди. Не можеше да пази равновесие.

— Хвърлете го в огъня! — изкрещя някой.

Имаше и други думи, но Кип не ги различаваше ясно. Следващото, което усети, бе, че мъжете го хващат за крайниците и го повдигат. Беше с лице надолу. Топлината на огъня лъхна лицето му.

Мъжете спряха.

— Не бутайте нас вътре, глупаци! — изръмжа един от тези отпред.

— На три!

— Оролам, колко е едър.

— Е, няма нужда да го хвърляме надалеч.

— Ще зацвърчи като сланинка в тиган, нали?

— Едно!

Кип се люшна леко към огъня и би се заклел, че веждите му се сгърчиха от жегата. Сграбчи го задушаващ страх. Замайването му изчезна.

Люшна се в обратната посока.

— Две!

„Стига. Просто силите бяха прекалено неравни. Опитах се. От какво да ме е страх, когато нямам нищо за губене? Презирам се. И какво толкова, ако умра? Малко болка, голяма работа! После болката ще изчезне навеки. Само забвение.“

Люшна се малко по-навътре над огъня и затвори очи, приветствайки горещината. Веждите и миглите му се стопиха. Огънят заблиза лицето му като котка.

„Един Гайл не би се предал. Те те приеха, Кип. Очакваха да поемеш своята тежест. Гавин, Железни, Лив, те ти позволиха за първи път в живота си да принадлежиш към нещо. А ти ще ги разочароваш?“

И ей така, отведнъж, страхът просто изчезна. „Не.“

Мъжете пак го люшнаха в обратната посока. За последен път. Бяха четирима. Четирима Овенировци. Четири майки на Кип, които се отнасяха към него като с нищожество и очакваха да го приеме.

„Няма да я бъде тая!“ Внезапната, неумолима жар на омразата му се разгоря силно като пламъците.

— Три!

Мъжете го люшнаха напред.

Кип остави очите си отворени и усети как се разширяват — но не от страх, страхът бе изчезнал. Очите му се разшириха при вида на огъня така, както очите на един влюбен се разширяват при вида на неговата изгора. „Да, прекрасна е! Да, моя е!“