— Улучихме го!

Гавин не можеше да види какво са улучили, но докато се връщаха към работата си, зърна някакво движение.

— Безопасно е! — извика черногвардеецът от земята в подножието на стената.

Зелени нокти се вкопчиха в стената точно пред групата артилеристи. Какво? Гавин знаеше, че зелените бесове влагат в краката си еластичността на зеления луксин, но никога не бе виждал някой да скочи дори до половината от височината на тази стена. Извика предупредително и посочи, но не и преди звярът да се метне към артилеристите. Ръцете му, оформени в големи ноктести лапи, разкъсаха четирима мъже още преди да са осъзнали, че ги нападат. Кръвта полетя в широки дъги и се разплиска по стените. Останалите трима видяха звяра, но застинаха. Само един се опита да грабне мускет от стената.

Зеленият бяс разцепи главата му на три с два от огромните си нокти, — срязаха я до средата.

Черногвардейците се поколебаха само за половин секунда. Никой от тях не бе виждал цветен бяс. Четирима пристъпиха напред почти едновременно. Предните двама паднаха на коляно, за да освободят пространство за стрелба над главите си. Ръцете им се раздвижиха в синхрон — едната се вдигна, за да притегли, а другата извади пистолет.

Спусъците щракнаха и кремъците удариха, но за двете секунди, необходими на пистолетите, за да стрелят, от дланите на всички вече излиташе луксин. Топка от син луксин отхвърли зеления бяс към стената. Буца червен луксин се разплеска по тялото му и го залепи към нея. Хлъзгав оранжев покри пода, в случай че създанието се изтръгне. Но това не беше необходимо. Ноктите на зеления бяс още бяха заседнали в главата на нещастния артилерист и той нямаше време да реагира, преди пламъците на последния черногвардеец да улучат червения луксин и да го възпламенят.

В следващия миг изтрещяха три пистолета. И трите куршума улучиха зеления бяс в гърдите. Зелен луксин и твърде червена човешка кръв бликнаха от раните. Бесът щеше да рухне, ако не бе червеният луксин, който го държеше залепен за стената дори докато гореше.

— Подсигуряване! — извика едната черногвардейка. Пристъпи напред, докато насипваше още барут в пистолета си. Явно нейният беше засякъл. Запъна ударника, прицели се и дръпна спусъка. Секунда по-късно куршумът пръсна главата на още горящия зелен бяс.

Черногвардейците вече презареждаха пистолетите си. Гавин знаеше, че за повечето от тях това е първа битка. Бойно кръщение. И въпреки това всички презаредиха, без да гледат. Бяха ги учили да правят така само когато съществува огромна опасност — зрителният контрол обикновено бе добра идея, за да се избегнат засечки и сипването на прекалено много барут, — но понякога си заслужаваше да не откъсваш очи от бойното поле, а и всички те бяха достатъчно хладнокръвни, за да извършат зареждането правилно.

— Кажете на генерал Данавис да вдигне похлупака — рече Гавин. Той пречеше на зелените бесове да проникват на други места, освен при артилерийските гнезда, но пък правеше мъжете там крайно уязвими. И макар че всички черногвардейци бяха улучили мишената си — вече свлякла се на пода с изтичаща кръв, почти без да дими, — другите бранители нямаше да са толкова точни. Похлупакът превръщаше върха на стената в тунел от жълт луксин. Това означаваше рикошети. Рикошетите означаваха, че всеки, който не улучи нападател, вероятно ще убие защитник. Размяната не си струваше, особено предвид факта, че топовете и гаубиците на крал Гарадул бяха престанали да стрелят, за да не убият цветните бесове.

Но генерал Данавис сигурно бе осъзнал същото, защото преди черногвардейците да успеят да възразят, че не могат да отделят нито един човек от Гавин, похлупакът се плъзна назад. Внезапното движение събори няколко бранители от стената. Падането от такава височина означаваше сигурно осакатяване или смърт, но това просто трябваше да се направи.

Прибирането на похлупака също така счупи пързалката, която черногвардейците бяха направили за Гавин. Но те я възстановиха за броени мигове и най-безцеремонно го пуснаха по нея. Той дори не бе в състояние да се спре. След всичкия луксин, притеглен днес, беше напълно изчерпан.

Черногвардеецът в основата на пързалката го улови и го вдигна на крака. Гавин успя да се задържи прав и заповяда:

— Отведете ме при портата.

Черногвардейците се спогледаха.

— Проклети да сте! Загубим ли портата, губим стената. Загубим ли стената, губим града.

— Градът не е наша грижа. Но вашата безопасност е — извика някой. Трепери-юмрук. Беше се появил отникъде. — Можете да стоите, а можете ли да тичате? — попита той.

— Няма да бягам!

— Не сме в състояние да удържим портата! — извика Трепери-юмрук. — Моите гвардейци мрат, и заради какво? Ние не сме ваша лична армия. Пазим живота ви, а не изпълняваме прищевките ви. Вие правите работата ни невъзможна!

Провалът заигра пред очите на Гавин. Той бе виновен за всичко. Не притеглянето му се бе провалило, а водачеството му. Той така и не бе казал на тези мъже и жени за какво се борят. Беше изисквал подчинение до смърт, без дори да им каже защо е толкова важно. Той самият бе раздвоен в ума си, а сега се изненадваше защо те не искат да умрат заради това? По-добре да ги бе излъгал.

Единственото, което виждаше през гъмжилото от войници между себе си и портата, бяха огнени проблясъци, дим и кръв, оплискала нависоко арката. Черногвардейците без съмнение още се намираха в предните редици — само те биха устояли толкова дълго срещу множеството цветни бесове, които Гавин бе видял да се приближават. Пукотът на мускети бе постоянен, но рядък. Войниците между Гавин и битката нямаха представа от подреждане в огневи линии, така че хората отзад не стреляха, за да не улучат тези пред себе си. Засега обаче никой не отстъпваше.

Разбира се, това щеше да се промени, щом зърнеха най-добрите им бойци да се оттеглят, да ги изоставят. Всичко се крепеше на черногвардейците.

Гавин изрева от безсилие, грабна мускета на един войник и се втурна към портата. Чу ругатнята на Трепери-юмрук и не се съмняваше, че едрият мъж го следва по петите. Докато си пробиваше път през тълпата с блъскане и криволичене, размерите му го бавеха, но все пак не колкото още по-големите размери на Трепери-юмрук.

Гавин ругаеше и крещеше на мъже и жени да му се махнат от пътя, когато чу тътена на сблъсък. Миг по-късно тълпата се лашна откъм портата, изтласкана назад с цели пет крачки. Гавин си проби път през редица войници и най-после стигна до стената. Заопипва една част от нея, където стоеше изваяние на великански воин, неподвижен освен малките облачета пара, излитащи от устата му. Докосна я тук-там — по дяволите, трябваше да отбележи по някакъв начин мястото, — докато не откри онова, което търсеше. Докосна го — всеки можеше да го направи, то се задействаше от топлината на човешката ръка — и едно малко прозорче в стената стана прозрачно.

Беше прав. Тътенът бе от връхлитането на редовната войска. В момента десетки хиляди напираха към стената и вече издигаха стълби и мятаха въжета. Гавин гореше от нетърпение да открият малката му изненада — но нищо от това нямаше да има значение, ако не успееха да удържат портата.

Погледна към слънцето и видя, че вече докосва хоризонта. Не оставаше много. Ако успееха да издържат, докато слънцето залезе, силите на притеглящите щяха да намалеят неколкократно. Те все още биха могли да притеглят от отразената светлина, но много по-слабо. Затича се отново през мъжете и жените покрай стената. Чу свистенето на приближаващ снаряд.

Този писклив вой му бе познат, ужасно познат. Повтаряше се непрекъснато в кошмарите му. Можеш да чуеш приближаването на смъртта, но няма какво да направиш, за да я избегнеш, освен да се свиеш на земята. После идва гърмът от експлозията, който пука тъпанчета и събаря мъже. А звукът сега ставаше наистина силен…

Гавин се просна на земята и закри главата си с ръце. Нещо тежко се стовари отгоре му и го притисна още по-силно към земята, а после външният свят посиня.