Не можеше да се задържи на крака. Световъртежът и гаденето го накараха да рухне като подкосен. Такива спазми свиваха стомаха му, че той се сви в зародишна поза, като продължаваше да повръща, и опръска собствените си панталони с бълвоч.

„И ето че Кип, Щурмуващия бял рицар, отново успява да не свърши нищо.“

Беше мъртъв. Знаеше, че трябва да е мъртъв. Мъжете се бяха втурнали към него и той бе убил поне един от тях. Досега вече трябваше да са му видели сметката.

— Пусни луксина. Пак ще ти прилошее, но така е по-добре, повярвай ми. Веднага, момко! Не мога едновременно да те нося и да притеглям!

— Железни?

Кип отвори очи, видя разпилените наоколо трупове и застаналия над него Железни, с шипове от окървавен син луксин по юмруците. Командирът бе покрит с драскотини, засъхнала кръв и барутен нагар. Носеше сини очила, прилепнали към очите му и вързани здраво зад тила му. Готрата бе съборена от главата му, а косата му — опърлена от едната страна. Как бе успял да се измъкне, след като бе завзел онова оръдие? Сигурно цялата армия на крал Гарадул го бе връхлетяла.

И въпреки това ето го тук. Поочукан, изтощен, ранен, но не толкова тежко, че да не може да спаси Кип още веднъж.

— Веднага! — настоя Железни. — Аз самият имам светлинна болест. Знам какво говоря!

Кип пусна останалия луксин и пак повърна. Вътрешностите му се надигаха, сякаш се опитваха да излязат през устата му.

Но после, като по чудо, се почувства по-добре. Почти успя да се изправи. Железни го сграбчи за ризата и го вдигна на крака.

— Идиотче, направих всичко това, за да те спася, а ти за малко да провалиш усилията ми. Къде ти беше умът?

Но Кип не бе в състояние да отговори.

Взираше се в армията на другия кей.

В името на топките на Оролам!

Само на двеста крачки от него се вихреше битка. Може би стотина войници и притеглящи удържаха кея срещу хиляди войници и десетки притеглящи. Единствено тясното пространство пречеше хората на Гавин да бъдат смазани бързо. Предните редици представляваха хаос от щикове и мечове, няколко копия, мотики и сърпове, ножици за кастрене на портокалови дръвчета с дълги дръжки и магия, мятана и блокирана и от двете посоки. В тила Гавин и още няколко притеглящи тъкмо довършваха последната баржа, без да могат да се включат в битката, тъй като уменията им бяха нужни за корабостроене.

Нападателите изтласкваха неотклонно хората на Гавин назад, самата им тежест бе неудържима. На Кип му се струваше, че вече са закъснели. А все още му се гадеше, беше замаян и се чувстваше по-силен отвсякога. Разкъсваше се между желанието да полегне и чувството, че трябва да се втурне да тича, иначе ще изгори.

— След мен — каза Железни. — Стой колкото се може по-близо. Той не се задържа дълго върху водата.

Без повече обяснения — да се задържа върху водата ли? кое? — Железни се втурна към ръба на кея, а едната му ръка изстрелваше широка струя син луксин.

Кип го последва надолу по хлъзгавата повърхност, стиснал здраво панталоните си с лявата ръка, като се молеше да не падне. Синята пътека се спускаше стръмно от края на кея, а после продължаваше хоризонтално по водата, полюшвайки се върху нея като много нестабилна лодка.

— Не спирай да тичаш! — извика Железни.

Пред тях защитата започна да се огъва точно когато голямата луксинова баржа се отдели от кея. Последните останки от бранителите се опитваха едновременно да се бият и да отстъпват. Някои се обърнаха и бяха посечени, докато се опитваха да се затичат и да скочат на баржата. Други се отказаха от мисълта да се доберат до кораба и останаха на местата си.

Но армията на лорд Всецветни бе толкова многобройна и бе насъбрала такъв устрем, че без стотина войници, които да я отблъскват, се понесе по кея като вихрушка. Мъжете отзад тласкаха предните толкова силно и неумолимо, че както защитниците, така и предните редици от хората на Всецветни се оказаха избутани през ръба на кея. Десетки, а може би и стотици мъже и жени паднаха с плясък в залива.

„Няма да успеем. Няма къде да отидем!“

Но Железни просто изви синята пътека към открито море. В името на Оролам, нима щяха да тичат по целия път до баржата?

Кип не можеше да го направи. Беше прекалено замаян. Разстоянието бе прекалено голямо.

— По-бързо, Кип! Проклет да си! По-бързо! — извика Железни.

Водата от дясната им страна изригна. Кип хвърли поглед натам, не видя нищо, откри, че тича по самия ръб на синята пътека и аха-аха ще падне във водата, и кривна обратно. Още вода изригна и от двете им страни.

Те стрелят по нас!

С пухтящи дробове и размътена глава, Кип видя как някъде пред тях магия озари въздуха между баржата и пристанището. Гавин стоеше на кърмата и мяташе големи ивици пламък, стрели, светлинни гранати — истински артилерийски бараж от хроматургия. На палубата около него се образува празно пространство, когато всички се дръпнаха назад, зашеметени, смаяни, уплашени от човека, който можеше да борави с толкова магия. Гавин се сражаваше с всички притеглящи на кея — сам-самичък. И печелеше.

„Ето какъв е баща ми. Не мога да го разочаровам. Вече оплесках всичко останало. Трябва да стигна до тази проклета баржа.“

— Не мога да го поддържам — извика Железни с напрегнат глас. — Трябва да го стесня, Кип, иначе няма да успеем!

— Давай! — изкрещя Кип.

Пътеката внезапно се сви до широчина около три педи. И докато Кип тичаше по нея, тя потъваше, така че краката му цапаха във вода.

Но им оставаха само трийсетина крачки. Пътеката започна да се извива нагоре, да се издига над водата, за да се свърже с палубата на баржата встрани от всичката размятана напред-назад магия.

Кип вдигна очи към Гавин и видя, че някой е излязъл на празното пространство зад Призмата. Макар че младежът носеше дрехи на селянин, Кип моментално го позна. Зимун! Зимун се бе промъкнал на баржата заедно с другите бежанци и държеше в ръцете си кутия. Кутията на Кип. Последното, което му бе дала майка му. Единственото, което някога му бе дала.

Гавин все още мяташе и отразяваше магии. Всички или го гледаха, или се бяха скупчили в края на баржата и наблюдаваха приближаването на Железни и Кип. Железни се взираше надолу към пътеката, която притегляше, съсредоточен върху магията. Кип единствен видя как Зимун извади от кутията блестящия нож.

Следващата му крачка не улучи тясната луксинова платформа и той бухна във водата. Непохватен Кип. Глупав Кип. Пльосването му щеше да причини още по-голямо разсейване, от което да се възползва Зимун.

Лорд Всецветни бе пратил Зимун да убие Гавин. Кип го беше видял със собствените си очи — и бе решил да иде другаде. Имаше десетки възможности да постъпи правилно — и ги бе пропилял всичките. Даже преди пет минути, ако не бе тръгнал да спасява Железни, сега щеше да е на баржата. И да спре Зимун.

Нямаше да се провали отново. Отказваше да се провали. Насочи ръце надолу, отвори очи въпреки водата и започна да засмуква светлина. Болеше адски. Но не го интересуваше. Засмука я, сякаш бе дюзата на един от големите плъзгунови двигатели на Гавин. И я запрати надолу.

Изхвръкна от водата. Дали ръката на Оролам се бе намесила, или пък късметът, който цял живот работеше срещу него, внезапно се бе обърнал, но откри, че лети в правилната посока. Скочи върху палубата на баржата, помете няколко души, събрали се край перилата, за да го гледат — и дори успя да се задържи на крака, макар че бе наклонен под странен ъгъл и му се налагаше да тича с всички сили само и само да не падне.

Стигна до двамата точно когато Зимун пристъпи към Призмата. Младежът заби големия бял кинжал в гърба на Гавин миг преди Кип да се блъсне в него и да му разбие носа с глава. Инерцията отнесе и двамата през срещуположния борд на баржата.

Паднаха във водата сред фонтан от пръски. Кип успя да си поеме дъх, преди да потънат, и моментално се нахвърли върху Зимун — дереше го, млатеше го, дърпаше кинжала от едната му ръка и канията от другата. Зимун не бе успял да вдиша. Пусна и кинжала, и кутията и размаха панически ръце и крака в опит да се отдалечи от Кип. Кип замахна с кинжала към него, но под водата не улучи.