— Ти ли го уби?

— Трябва да бъда екзекутиран при първи зори. Измъкнах се. Той ме подгони и ми нахлузи торбата на главата, преди да умре. Ако утрото е близо, смяната му ще дойде всеки момент.

Кип все още не можеше да навърже нещата. Никой в Ректън не вярваше на войниците, минаващи оттам, а алкалдесата бе казала на младежите да заобикалят отдалеч всички войници — явно новият сатрап Гарадул бе отхвърлил властта на Хромария. Сега се наричаше крал Гарадул, но изискваше от селото да му праща обичайния военен набор. Алкалдесата бе отвърнала на неговия пратеник, че щом вече не е сатрап, няма право да набира младежи за войската. Крал или сатрап, Гарадул нямаше да е доволен, но Ректън бе прекалено малко селище, за да се занимава с него. Все пак по-разумно би било да избягват войниците, докато цялата работа отшуми.

От друга страна, фактът, че Ректън в момента не се погаждаше със сатрапа, не правеше този мъж приятел на Кип.

— Значи си престъпник? — попита Кип.

— И то какъв — рече мъжът. Надеждата се оттече от гласа му. — Слушай, момче — малък си, нали? Личи си по гласа ти. Аз днес ще умра. Не мога да се измъкна. А и честно казано, не искам. Достатъчно бягах. Този път ще се бия.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. Свали ми качулката.

Макар че го гризеше някакво смътно съмнение, Кип развърза хлабавия възел около шията на мъжа и свали торбата от главата му.

Отначало нямаше представа за какво говори той. Пленникът се изправи, все още с оковани зад гърба ръце. Беше около трийсетгодишен, тиреец като Кип, но с по-светла кожа, косата му бе вълниста вместо къдрава, а крайниците — слаби и мускулести. После Кип видя очите му.

Мъжете и жените, които умееха да обуздават светлината и да създават луксин — притеглящите, — винаги имаха необичайни очи. Малка част от цвета, който притегляха, оставаше в тях. В течение на живота им тя се натрупваше и обагряше целия им ирис в червено, синьо или какъвто там бе техният цвят. Пленникът беше зелен притеглящ — или някога е бил. Вместо да образува хало в ириса му, зеленото изглеждаше строшено като грънци, разбити в пода. Малки зелени късчета сияеха дори в бялото на очите му. Кип ахна и отстъпи уплашено.

— Моля те! — каза мъжът. — Моля те, лудостта не ме е обзела. Няма да те нараня.

— Ти си цветен бяс.

— Сега знаеш защо избягах от Хромария — каза мъжът.

Защото Хромарият убиваше цветните бесове, както някой фермер убива любимото си куче, което е побесняло.

Кип аха-аха да си плюе на петите, но мъжът не правеше никакви заплашителни движения. Пък и освен това още бе тъмно. Дори цветните бесове имаха нужда от светлина, за да притеглят. Мъглата обаче бе започнала да просветлява, сивота се разстилаше по хоризонта. Беше лудост да говори с безумец, но може би не чак такава лудост. Поне докато не се разсъмне.

Цветният бяс го гледаше странно.

— Сини очи. — И се засмя.

Кип се намръщи. Мразеше сините си очи. Едно беше когато някой чужденец като майстор Данавис имаше сини очи. На него му отиваха. Но Кип приличаше на урод.

— Как се казваш? — попита цветният бяс.

Кип преглътна тежко; мислеше си, че наистина трябва да побегне.

— О, Оролам да ми е на помощ, да не мислиш, че ще те омагьосам с помощта на името ти? Толкова ли сте невежи в тази затънтена дупка? Хроматургията не работи така…

— Кип.

Цветният бяс се ухили.

— Кип. Е, добре, Кип, не си ли се чудил някога защо си затънал в такова дребно съществувание? Не ти ли се е струвало, че си по-особен?

Кип не каза нищо. „Да и да.“

— Знаеш ли защо чувстваш, че си създаден за нещо по-велико?

— Защо? — попита Кип тихичко, изпълнен с надежда.

— Защото си надменно малко лайненце. — Цветният бяс се засмя.

Това не би трябвало да свари Кип неподготвен. Майка му го бе наричала и с по-лоши думи. Все пак му бе нужен момент, за да се съвземе. Дребна издънка.

— Гори в ада, страхливецо — каза той. — Не те бива дори да бягаш. Хванали са те някакви прости войници.

Цветният бяс се засмя отново.

— О, не ме хванаха. Вербуваха ме.

„Че кой ще вербува безумци?“

— Не са знаели, че си…

— О, знаеха.

Ужас натежа в стомаха на Кип.

— Одеве спомена нещо за селото ми. Какво смятат да правят?

— Знаеш ли, Оролам има чувство за хумор. Досега не го осъзнавах. Сирак си, нали?

— Не. Имам си майка — отвърна Кип. Моментално съжали, че е издал на цветния бяс дори това.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че за теб има пророчество?

— И първия път не беше смешно — отвърна Кип. — Какво ще стане със селото ми? — Утрото идваше и той не смяташе да остава тук. Не само че щеше да дойде смяната на пазача, но и Кип нямаше представа какво ще направи цветният бяс, щом разполага със светлина.

— Знаеш ли — каза бесът, — ти си причината да съм тук. Нямам предвид точно тук, на това конкретно място. Нито „тук“ като във философския въпрос „Защо съществувам?“. Нито пък в Тирея. Имам предвид във вериги.

— Какво? — попита Кип.

— В лудостта има сила, Кип. Разбира се… — Гласът му заглъхна и той се засмя на някаква своя мисъл. После продължи: — Слушай, този войник има ключ в джоба на гърдите си. Аз не можах да го извадя, не и така… — И разтърси окованите си зад гърба му ръце.

— И защо да ти помагам? — попита Кип.

— Срещу няколко прями отговора преди разсъмване.

Хем луд, хем хитър. Страхотно.

— Искам един предварително — каза Кип.

— Питай.

— Какъв е планът за Ректън?

— Огън.

— Какво? — попита Кип.

— Съжалявам, ти каза един отговор.

— Това не беше отговор!

— Ще изтрият селото ви от лицето на земята. Ще ви превърнат в пример за назидание, така че никой повече да не се опълчва на крал Гарадул. Разбира се, и други села са се противопоставили на краля. Бунтът му срещу Хромария не е особено популярен. Срещу всяко село, което гори от желание да отмъсти на Призмата, има друго, което изобщо не иска да се забърква във войната. Твоето село бе избрано специално. Както и да е, аз имах малък пристъп на съвест и възразих. Стана скандал. Ударих началника си. Вината не бе изцяло моя. Те знаят, че ние зелените не зачитаме правилата и йерархията. Особено след като сме разкъсали халото си. — Цветният бяс сви рамене. — Ето ти го прямия отговор. Мисля, че си заслужава ключа, нали?

Информацията бе прекалено много, та Кип да я осъзнае наведнъж — разкъсали халото? — но все пак беше прям отговор. Приближи се до мъртвия войник. Кожата му изглеждаше бледа във виделината. „Стегни се, Кип. Питай каквото трябва да питаш.“

Разбираше, че зората наближава. Зловещи силуети започваха да се очертават в нощта. Двете тъмни грамади на самата Разцепена скала личаха най-вече като място, където звездите в небето са затулени.

„Какво трябва да питам?“

Колебаеше се, не искаше да пипа мъртвия. Клекна.

— Защо моето село да е избрано специално? — Затършува из джобовете на трупа, като внимаваше да не докосва кожата му. Наистина имаше ключ. Даже два.

— Заради теб.

На Кип му трябваше секунда да възприеме това. Докосна се по гърдите.

— Заради мен? Ами че аз нямам нищо!

Цветният бяс се ухили налудничаво, но на Кип му се стори, че се преструва.

— Е, значи е станала трагична грешка. Грешката е тяхна, а трагедията — твоя.

— Мислиш, че лъжа ли?! — възкликна Кип. — Да не смяташ, че щях да съм тук и да събирам луксин, ако имах някакъв избор?

— Всъщност не ме интересува дали лъжеш, или не. Ще ме освободиш ли, или трябва да те помоля наистина любезно?

Щеше да е грешка да му отключи прангите. Кип знаеше това. Цветният бяс не беше уравновесен. Беше опасен. Сам си го признаваше. Но бе удържал на думата си. Нима можеше Кип да не удържи на своята?

Така че отключи гривните на ръцете на мъжа, а после и катинара на веригите му. Заотстъпва внимателно, сякаш имаше пред себе си диво животно. Цветният бяс се престори, че не забелязва, просто разтри ръцете си и се протегна. Отиде до пазача, претършува джобовете му и извади зелени очила — едното стъкло беше пукнато.