— Няма защо — отвърна Гавин. Погледна назад по реката. Явно мислите му бяха другаде.

— Онзи човек, той е виновен за убийството на майка ми, нали? — попита Кип.

— Да.

— Мислех, че ще го убиете още там. Но се спряхте.

Гавин го изгледа преценяващо. Гласът му прозвуча отнесено.

— Не исках невинните да умрат, за да убия виновните.

— Онези мъже не бяха невинни! Те избиха всички, които познавам! — Сълзи потекоха по лицето на Кип. Чувстваше се разчепкан, изцеден, свършен.

— Имах предвид теб.

Това накара Кип да млъкне, но в емоциите му още цареше хаос. Неговото присъствие бе попречило на Гавин да убие крал Гарадул. Не знаеше думи, които да предадат чувствата му. За пореден път не бе оправдал доверието на майка си. Всъщност беше попречил на отмъщението и? просто от некадърност.

„Ще ти се реванширам, мамо. Кълна се в душата си. Ще го убия. Заклевам се.“

Подминаха няколко селца и десетки лодки. Подхранвана от притоците си, реката се разшири. Но Гавин спря само веднъж, за да купи печено пиле, хляб и вино. Хвърли храната на Кип.

— Яж.

После потеглиха отново. Самият Гавин не яде. Не говореше, нито забавяше скоростта, докато подминаваха стреснати от появата им рибари.

Едва когато слънцето залезе и Гавин видоизмени греблата за пореден път, Кип рискува да се обади пак:

— Мога ли да ви помогна… господине?

Призмата го изгледа преценяващо, сякаш и през ум не му бе минало да поиска помощта му. Но след малко каза:

— Наистина ще съм ти благодарен. Ето, стъпи на това и просто върви. — Той самият беше тичал. — Можеш да използваш тези ръчни гребла, за да си помагаш, ако искаш. Насочвай лодката, като потапяш греблото от онази страна, на която искаш да завиеш. Продължавай така, докато не се умориш или докато не се натъкнем на бързеи или разбойници. Аз ще си почина малко. — Седна на мястото на Кип и се нахвърли върху останките от пилето и хляба. Гледаше как Кип се мъчи да подкара скула с що-годе прилична скорост. Момчето зави един-два пъти — всъщност бе доста лесно — и се обърна към Гавин, за да види дали той одобрява, но Призмата вече спеше.

Четвъртинката луна бе точно над главите им, а нощта се спускаше. Кип започна да върви. Макар и движен само от неговия ход, скулът беше бърз. Гавин бе стеснил корпуса още повече, след като Карис ги изостави, така че лодката по-скоро се плъзгаше по водата, отколкото я браздеше. Отначало Кип бе обзет от ужас. На всеки завой му се струваше, че ще налетят на разбойници и Призмата няма да се събуди. Но скоро навлезе в ритъма на лодката, вълните и нощта.

В далечината бухаше бухал. Прилепи пикираха, ловейки насекомите, които летяха високо над водата, пъстърви подскачаха да уловят онези, шито летяха твърде ниско. Лодката стресна една чапла, която отлетя в нощта, размахала големите си сини криле.

Постепенно покоят на нощта се просмука в Кип. Речната повърхност стана гладка като огледало и в нея заблестяха звездите. Той видя патици, сгушени на брега, мушнали глави под крилете си. А после погледна пак към мъжа, който уж бе негов баща.

Гавин Гайл беше мускулест и широкоплещест, но толкова слаб, колкото Кип беше дебел. Кип потърси някаква прилика, някакъв намек, че това може да е истина. Гавин беше светлокож; приличаше на кръстоска между рутгарец, които имаха зелени или кафяви очи, тъмна коса и маслинена кожа, и Кървав горянин с техните сини като метличина очи, огненочервена коса и мъртвешки бледа кожа. Косата му бе с цвят на лъскава мед, а очите му, разбира се, бяха очи на Призма. Когато притегляше, се обагряха в онзи цвят, който използваше в момента, и можеха да се променят за миг. Когато не притегляше, очите му трепкаха, сякаш самите те бяха призми, и всяко помръдване пращаше през ирисите му порой от нови цветове. Бяха най-смущаващите очи, които Кип бе виждал. Очи, които караха сатрапи да се гърчат и кралици да припадат. Очите на Избраника на Оролам.

Очите на Кип бяха чисто сини, което по никакъв начин не му помагаше, а само го бележеше като мелез. Може би имаше в себе си нещо от Кървав горянин. Подобно на повечето хора, тирейците бяха тъмнооки. Косата на Кип бе тъмна като на тиреец, но ситно къдрава като на париец или илитиец вместо права или вълниста. Достатъчно, за да изглежда като урод, но недостатъчно, за да го бележи като син на този човек. Разбира се, майка му също не приличаше на тирейка, което само усложняваше нещата. Беше по-тъмна и от двамата, с къдрава коса и лешникови очи. Кип се опита да си представи как би изглеждало едно дете на майка му и този мъж, но не успя. Смесиш ли достатъчно мелези, кой знае какво ще получиш? Може би ако не беше толкова дебел, щеше да забележи прилика. Или може би всичко бе просто жесток номер. Лъжа.

Призмата. Самият Призма? Как можеше такъв човек да е баща на Кип? Беше казал, че не знаел за съществуването му. Как бе възможно това?

Отговорът изглеждаше достатъчно очевиден. Беше станало по време на войната. Армията на Гавин бе срещнала тази на Дазен недалеч от Ректън. И така, докато са минавали през селото, Гавин е видял Лина. Той е бил Призмата, отиващ може би към смъртта си. Тя е била младо хубаво момиче, чието село е унищожено. Споделила е леглото му. После той е продължил, за да убие брат си — може би още на следващия ден, — и в следвоенния хаос, работата по възстановяването, потушаването на останките от бунта, подновяването на съюзите и опазването на мира вероятно изобщо не се е сетил за нея. А дори и да се е сетил, Тирея по онова време не е била най-дружелюбното или безопасно място за него. Тирея се бе съюзила с Дазен, злия брат, и в резултат се бяха отнесли жестоко с нея.

Или може би Гавин е изнасилил Лина. Но в това нямаше логика. Защо един изнасилвач ще предявява правата си върху Кип? Особено след като това очевидно му струваше скъпо.

Кип можеше да си представи майка си, бременна, неомъжена, изоставена в опустошения Ректън. Разбира се, че би искала да се измъкне. Кип щеше да е единствената и? надежда. Какво би направила тя? Би отишла сама в Гаристън, откъдето победителите управляваха Тирея? Кип можеше да си представи това доста добре. Как майка му се е явила пред някакъв губернатор с настояването да види Гавин Гайл, защото носела копелето му. Имала е късмет, ако изобщо е стигнала до губернатора с тази история. А те са я отпратили, разбивайки мечтите и? за нещо добро или лесно в живота.

Затова всеки път, когато го погледнеше, тя виждаше не собствените си грешни избори, а „измяната“ на Гавин и своето разочарование. За нея Кип представляваше една разбита мечта.

След половин час започна да се уморява. Ръцете го боляха от усилието. Помисли си как Гавин практически бе тичал часове наред. Срам го хвана да събуди Призмата толкова рано. Той винаги се уморяваше бързо, но ако преодолееше началната умора, притежаваше голяма издръжливост.

Нямаше да буди Призмата. Изобщо. Нека си почине. Беше си заслужил поне това. Кип се закле да продължи, докато той се събуди, та дори това да го убие.

Клетвата го накара да се почувства добре. Той самият беше незначителен. Нищожество. Но можеше да осигури на Призмата хубав нощен сън. Можеше да направи нещо. Можеше да изиграе своята роля, макар и малка, но все пак по-голяма, отколкото през целия му досегашен живот.

Продължи да върви. Днес Призмата го беше спасил. Самият Призма! Гавин се бе изправил срещу крал Раск Гарадул. Беше избил двайсет или повече от неговите Огледалци — и си бе тръгнал съвсем спокойно. А Кип вероятно бе застрашил всичко, като се опита да нападне краля. Колко по-тъп можеше да бъде? Да смята, че при всички притеглящи там може да се добере до крал Гарадул? Глупаво!

Въпреки нощния хлад не след дълго бе мокър от пот. Бързият му ход премина в тъпчене, но това тъпчене пак движеше скула по-бързо от препускащ кон.

Беше толкова съсредоточен върху вървенето, че се озова редом с лагера още преди да го забележи. Там имаше може би десетина мъже, насядали около огъня, пиеха и се смееха, а един дрънкаше на зле настроена лютня. Кип продължи да тъпче — мозъкът му прекалено мудно осъзнаваше какво би трябвало да е това. Всички мъже бяха въоръжени, включително един, който, изглежда, стоеше на пост — държеше арбалета си зареден и опрян на рамото си.