Асансьорите трябваше да обслужват целия Хромарий, включително робите и мъждивците, най-новите ученици. Затова бяха изцяло механични. Когато някой пристъпеше вътре, една скала му показваше каква противотежест е нужна. Ако някой притеглящ решеше да използва по-малка, щеше да му се наложи да се издърпва с ръце по въжето, макар и така да издигаше само част от тежестта си. Ако използваше по-голяма, можеше да му е трудно да спре на нужния етаж. Един централен асансьор поемаше всички по-тежки товари и можеше да пренася цели класове, докато тези странични асансьори се грижеха за по-малките товари. Освен това във всяка асансьорна шахта имаше множество жлебове и въжета, за да не се налага на посланиците да чакат, докато десетки мъждивци стигнат до класните си стаи.

Гавин грабна предпоследното въже. Секретността означаваше, че не може да използва последното, макар че ако някой го видеше и познаеше, щеше да се зачуди защо не се вози на асансьора, запазен за хората от неговия ранг, така че май не бе съвсем ясно кое е по-дискретно. Той притегли спирачката, постави ръчката на два пъти собственото си тегло и ритна механизма за освобождаване.

И почти литна нагоре.

Дори дълбоко под земята асансьорите бяха ярко осветени: над всяка шахта бяха монтирани полирани аташийски огледала, които пращаха слънчевата светлина надолу. Нагласяването на огледалата на всеки няколко минути беше още една забавна работа за мъждивците, а всяка вечер те трябваше да изтеглят с манивела всички противотежести обратно на местата им. Гавин помнеше как той самият бе правил това. Не беше от най-приятните му спомени.

Разбира се, асансьорът не стигаше чак до покоите му ма върха на Хромария. Това би било твърде удобно — или, както предпочитаха да казват черногвардейците, рисковано. Нямаше причина да предоставят на наемните убийци пряк път до Призмата или друга важна личност. Вместо това, след като профуча с бясна скорост до половината от височината на Хромария, покрай ученици, магистри, слуги и роби, които така и не успяваха да видят кой бърза толкова много, Гавин натисна спирачката.

Спря на върха на шахтата и излезе пред караулното на охраната за този етаж. Четиримата мъже, не черногвардейци, вдигнаха гузно поглед от заровете. Явно не бяха обърнали внимание на свистящото въже, преди да стане прекалено късно. Ченетата им увиснаха, щом го видяха: самия Гавин Гайл, потен, мръсен — и тук!

— Знаете ли какво? — каза Гавин, докато затъкваше спирачката в колана си. — Ако вие си траете, и аз ще си трая. — Втренчи се многозначително в заровете и монетите на масата. Пазенето на асансьора на толкова висок етаж сигурно бе отегчително, но лукслорд Черни нямаше да е доволен да научи, че войниците му играят на пост.

Четири глави кимнаха като една. Гавин пристъпи в следващия асансьор, който се намираше точно до този, от който бе излязъл, и зае обичайната си поза. Този път избра по-човешка скорост.

На следващия етаж, където спря, асансьорът се охраняваше от двама черногвардейци и те не играеха на зарове. Всъщност даже май изобщо не мигаха. И двамата държаха копия, коленете им бяха леко присвити и на очите им имаше очила.

Когато бяха на пост, черногвардейците бяха на пост.

Двамата козируваха и удариха копията в раменете си, след което се извъртяха плавно на една страна. Гавин мина между тях и влезе в покоите си. Прати малко надвиолетово, за да свали всички щори и да пусне светлина. Дръпна шнура за викане на прислугата и отиде до ваната. Днешният ден щеше да включва много дипломация, но което бе по-важно, щеше да включва брат му, а нямаше начин да се появи пред Дазен мръсен и раздърпан. Това можеше да се изтълкува като слабост. Той отвори кранчето, изпробва водата и я загря с подчервено.

Тъкмо бе започнал да се съблича, когато вратата се отвори и влезе робинята му Марисия.

Марисия бе пленена през войната между Рутгар и Кървавите горяни. Като повечето от нейния народ, имаше червена коса, лунички и очи с цвета на нефрит. Карис също имаше горянска кръв. Гавин никога не бе смятал за съвпадение, че робинята му е младо красиво момиче от Кървавата гора. Бялата без съмнение се бе надявала да притъпи част от апетитите му, създавали толкова неприятности преди войната. Момичето дори бе девствено, когато дойде да му служи преди десет години, което означаваше, че рутгарецът, който я е пленил, се е блазнил повече от златото, отколкото от плътта.

Марисия му помогна да си свали мръсните дрехи и ги събра на купчина, за да ги отнесе за пране. Гавин влезе в банята, а тя каза:

— Имам съобщения за вас. Готов ли сте да ги чуете?

Гавин протегна ръка към нея в знак да изчака и се отпусна с въздишка в топлата вода. Съобщения, искания — на човек направо не му оставаше и минута за мислене.

— Свикай събрание на целия Спектър — каза той. — Кога мислиш, че е най-ранният удобен час?

Марисия вече бе разхлабила връзките на роклята си и сега я свали презглава заедно с долната риза. Сгъна ги и ги остави до ваната. Ако имаше някое умение, което да не е усвоила през десетте си години с Гавин, то бе да се преструва, че останалата част от света изчезва при възможността да прави любов с него. Беше готова да къпе Гавин, да се люби с него, ако той поиска, но нямаше да позволи косата и? да се намокри, а след това щеше да вземе идеално сгънатата си рокля, да я надене за миг и да се отправи към следващата си задача. Марисия имаше много прекрасни качества, но способността да се отдаде изцяло на момента не беше сред тях.

— Лукслордове Сини и Жълти днес са на Големи Яспис — каза тя, докато взимаше сапуна. — На Жълти са му дошли на гости роднини, затова се крие в една от кръчмите. Черни работи върху счетоводната си книга и ругае всички на левга околовръст, а Червени вероятно е в кухните. Доколкото ми е известно, другите са на обичайните си места на Малки Яспис.

За толкова хубава жена като нея — и как само Бялата очевидно я бе избрала заради приликата и? с Карис, — най-изненадващото у Марисия бе колко е компетентна. Знаеше всичко и тези знания винаги и? бяха подръка. Гавин бе положил големи усилия да си спечели безусловната и? вярност, тъй като разбираше, че няма начин да запази в тайна от личната си робиня съществуването на затворника — не и завинаги, — а и отлично съзнаваше, че Бялата я е пратила да го шпионира.

Възможностите му бяха прости: да позволи на куп робини да се изредят през покоите му, като бързо се отървава от всяка с надеждата, че няма да имат достатъчно време да разкрият тайната му, или пък да спечели изцяло верността на една. Карис не харесваше Марисия, но я пренебрегваше. Щеше да е десетократно по-зле, ако Гавин си взимаше нова робиня всеки месец — а и това без съмнение би означавало, че с времето ще даде възможност на шпиони на всички благороднически фамилии да претършуват покоите му и да докладват най-интимни подробности за него на всички сатрапии.

Освен това имаше нужда от някой, който да хвърля хляб в шахтата, когато него го няма.

И все пак Бялата бе проявила безупречен вкус при избора на Марисия. Макар че след десет години той познаваше тялото и? не по-зле от своето, все още се наслаждаваше да види стройните и? извивки. Тя се плъзна във ваната зад него и почна да търка гърба и раменете му.

— Значи след вечеря. Кажи на Бялата, че бих искал да я видя след час.

— Да, лорд Призма. Желаете ли още нещо, преди да ви предам съобщенията?

— Давай.

— Баща ви иска да говори с вас.

Гавин скръцна със зъби.

— Ще трябва да почака. — Вдигна ръка и Марисия го затърка подмишницата.

— А Бялата иска да ви напомни, че сте обещали да изнесете урок на онази група надвиолетови, като се върнете.

— Ох, мамка му! — Как изобщо бе разбрала, че се е върнал?

— Желаете ли да ви измия косата, лорд Призма?

Гавин най-много от всичко желаеше да се наслади на Марисия, а после да кисне в гореща вана до вечерта, но имаше нещо, което трябваше да свърши, преди да говори с Бялата, преди да се срещне с целия Спектър и определено преди да говори с баща си.