— Добре — каза Гавин Гайл и ги дари с крива усмивка. Оролам, колко сладък беше! — Днес съм само магистър. А вие сте само искрици.

— Светулки — поправи го Лив, без да мисли.

Сви се в стола си, когато магистър Златотрънска изсъска, а всички момичета обърнаха невярващи погледи към нея. Да поправя Призмата! Той можеше да каже, че горе е долу, и всички трябваше просто да кимат и да се усмихват. Но Гавин Гайл не изглеждаше засегнат. Просто се взря в Лив за един дълъг миг със смущаващите си призматични очи.

— Ах, да — каза той. — Е, след като сте от напредналите ученици, предполагам, че имате въпроси към мен? Как се казваш?

— Аз ли? — попита Лив. „Разбира се, че аз, нали гледа мен.“ — Ами, Лив.

— Амилив?

Тя се изчерви още повече.

— Аливиана. Лив. Лив Данавис. — Дали нарочно бе добавила последната част с надеждата, че той ще забележи? Дали иначе нямаше да каже просто „Лив“? Дали се опитваше да спечели благоразположението му, точно както искаха рутгарските и? господари?

— Браво — прошепна Красавицата от първия ред. — Трябваха ти само три опита.

— Някаква роднинска връзка с генерал Данавис?

Лив преглътна.

— Да, господине. Той ми е баща. — Вече се беше забъркала. „Браво, Лив.“

— Той беше добър човек. — Каза го, като че ли наистина уважаваше мъжа, отговорен за смъртта на толкова много от собствените му войници.

— Но бунтовник. — Лив не можа да скрие горчивината в гласа си. Горчивината, че баща и? бе загубил всичко във войната, включително и майка и?. Горчивината, че винаги ще е различна. Горчивината, че баща и? никога не говореше за Войната на Лъжепризмата, дори не се опитваше да оправдае участието си в нея на губещата страна.

— А сред бунтовниците добрите хора не бяха много, което прави баща ти още по-забележителен. Имаш ли някакъв въпрос, Аливиана?

Всички ученици трябваше да си подготвят въпроси, но Красавицата, Богаташката и Връзкарката на предния ред обикновено обсебваха всичкото време, което класът прекарваше с важни притеглящи, така че Лив не бе очаквала да има шанс да зададе своя. Поколеба се.

— Аз имам въпрос — рече Красавицата. Истинското и? име беше Ана и тя се приведе жадно напред, скръствайки ръце под гърдите си. На върха на Хромария бе сравнително топло, но Ана сигурно мръзнеше, като се имаше предвид каква малка част от тялото покриваше роклята и?. Комбинацията от естествена красота, къси поли и дълбоко деколте рядко оставаше незабелязана от мъжете магистри.

— Чакайте, наистина имам въпрос — обади се Лив. Вече беше споменала, че е дъщеря на Корван Данавис. Единственият начин да стане по-интересна за Призмата — и да усили подозренията му, че е шпионка, — бе като признае, че е от Ректън и познава Кип.

А единственият начин да се измъкне беше да стигне много, много по-далеч. „Мили Оролам, моля те…“

— Да, Лив — каза Гавин. Но не погледна към нея. Беше се втренчил с безизразна физиономия в Ана. Плъзна поглед към разтвореното и? деколте, после го върна към очите и? и поклати лекичко глава. „Да, виждам. Не, не ми е забавно.“

Ана пребледня. Сведе очи, изправи се в стола си и се размърда, за да смъкне полата си надолу. Слава на Оролам, че Лив беше на задния ред, защото въпреки всичко не успя да потисне усмивката си.

— Лив? — попита Гавин, като обърна към нея призматичните си очи. Бяха запленяващи.

Тя прочисти гърло.

— Чудех се дали може да ни поговорите за приложенията на жълто-надвиолетовата бихроматия.

— Защо? — попита Гавин.

Лив замръзна. На молитвите и? бе отговорено. Ето го шанса и?.

— Защо вместо това не поговорим за надвиолетово-синята бихроматия? — намеси се магистър Златотрънска. — Тя е доста по-често срещана. Три от моите ученички са бихроми. Ана пък е почти полихром.

Гавин не и? обърна внимание.

Лив не бе очаквала, че този момент ще настъпи някога. Вече толкова време киснеше в този клас, с тези момичета. Още една година и с нея щеше да е свършено. Всъщност бе усвоила притеглянето достатъчно, за да може още сега да вземе с лекота последния изпит. Не го беше направила, защото след завършването не я чакаше нищо хубаво. Само ужасната длъжност да разшифрова официални несекретни комуникации за рутгарския благородник, който държеше договора и?. Изобщо нямаше да и? поверят секретните. Нямаше значение, че по време на войната е била пеленаче и че не изпитваше никаква лоялност към бунтовниците — все пак беше тирейка. Това бе достатъчно, за да я дамгоса в очите на Хромария.

Всяка от Седемте сатрапии покриваше учебните такси на своите ученици: това бе инвестиция, която сатрапиите правеха на драго сърце, защото притеглящите бяха извънредно важни за всяка част от техните икономики, армии, строителство, комуникации, земеделие. Но Тирея нямаше нищо. Корумпираните чужди губернатори на Гаристън всяка година пращаха оскъдни средства. Тирейските ученици трябваше сами да намерят начин да си плащат обучението. Богатството на рода Данавис бе окрадено по време на войната, така че Лив бе принудена да сключи договор, с който предоставя услугите си на рутгарски покровител, за да остане в Хромария.

Ако беше от някоя друга сатрапия, посланикът и? щеше да принуди този покровител да плати за обучението и? като бихром или да прекрати договора. Само че вече нямаше тирейски посланик. Съществуваше стипендиантски фонд за „трудни“ случаи като нейния, но той отдавна се бе превърнал в средство за бюрократите да възнаграждават любимците си. Тирея нямаше свой глас, нито свое място.

— Лив попита за това, защото е жълто-надвиолетов бихром — обади се Вена.

Гавин се обърна и я изгледа. Вена беше артистична натура и се обличаше като такава. Момчешки къса коса, небрежно разрошена, много накити и дрехи, които си бе ушила сама. В половината от случаите човек дори не можеше да каже от стила на коя страна е заела идеите си, ако изобщо ги е заела отнякъде. Но макар че не беше красива, винаги бе впечатляваща и — поне според Лив — изглеждаше страхотно. Днес носеше свободна рокля по свой собствен модел, със сребърно везмо по ръба, което напомняше за зооморфните мотиви на Дървесния народ. Шарките във видимия спектър хитро бяха повторени в надвиолетово.

— Каква прекрасна млада жена си ти — каза Гавин на Вена. — И добра приятелка. Роклята ти страшно ми харесва. — Вена се изчерви, а Гавин се обърна към Лив. — Вярно ли е?

— Не, не е — намеси се магистър Златотрънска. — При Лив резултатите от Месомелачката бяха неопределени, а оттогава не е проявявала допълнителни способности.

Лив извади счупените жълти очила — фактически монокъл, който бе купила тайно преди две години. Вдигна го, примижа с едното око и се взря в белия камък на Кулата на Призмата. След миг шепите и? се изпълниха с жълт луксин.

Той се плискаше като вода. Естественото състояние на жълтия луксин бе течно. Той бе най-нестабилният от луксините, чувствителен не само към светлина, а и към движение. Можеше да се използва основно за две неща: ако бъде задържан посредством волята на притеглящия в течна форма, от него ставаха чудесни факли. Или пък като тънък, запечатан лист можеше бавно да доставя светлина на другите луксини и да ги поддържа пресни, както ланолинът и пчелният восък освежават кожата.

Лив плисна течността настрани. Тя дори не стигна до земята, изпари се още във въздуха в чиста жълта светлина.

Магистър Златотрънска забърбори, пръскайки слюнки:

— Това е възмутително! Забранено ти е да притегляш…

— Забранено ти е — прекъсна я Гавин — да прахосваш дарбите, които си получила от Оролам. Тирейка ли си, Аливиана?

Магистър Златотрънска замръзна. Човек не прекъсваше Призмата, не и два пъти.

— Да — каза Лив. — От едно селце недалеч от Разцепената скала. Ректън.

Очите му сякаш блеснаха за секунда, но може би Лив си го въобрази, защото той каза:

— Колко издържа, преди да дръпнеш въжето?

— Две минути и пет секунди — отвърна тя. Това се смяташе за много дълго време.

Той се втренчи изпитателно в нея. После изражението му омекна.