Когато най-сетне бе станало покушение, без охраната да присъства, командир Копиеметни бе уволнил шестимата черногвардейци, които трябваше да го пазят. Тогава се намеси Бялата и уволни вместо това командир Копиеметни. Гавин не го съжаляваше. След като бе разбрал, че не може да използва чувството за вина на Гавин срещу него, той трябваше да опита нещо друго. Човек, който не умее да сменя тактиката си, изобщо не би трябвало да е начело на Черната гвардия.

Този ход не му бе спечелил никакви приятели, но го беше направил господар на положението. Впрочем, той нямаше и нужда от приятели. Двамата черногвардейци до асансьора се спогледаха, когато Гавин се приближи. Жената отляво беше ниска и набита и приличаше на бик.

— Върховен лорд Призма — каза тя, — забелязвам, че нямате ескорт. Може ли да ви придружа?

Гавин се ухили.

— След като ме молиш толкова мило.

Те му отвориха асансьора и след броени секунди той вече бе на долния етаж. Стоящите на пост черногвардейци премигнаха, щом видяха едночленния му ескорт. Без съмнение знаеха нарядите на стражата и знаеха, че не тази жена трябва да охранява Призмата, нито пък той трябва да бъде пазен само от един черногвардеец.

— Върховен лорд Призма — каза единият, висок червено-оранжев бихром, само на двайсет години и следователно много талантлив. — Може ли да ви придружа?

— Не, благодаря — отвърна Гавин. — Не можеш да ме опазиш от онова, което ме чака тук.

Беше казал на Кип, че Бялата се опитва да уравновесява силата на Призмата, но не му харесваше особено, когато го прави.

Влезе в съвещателната зала. Цветовете бяха пръснати безразборно около масата. За официални събития щяха да седят подредени: Подчервен, Червен, Оранжев, Жълт, Зелен, Син, Надвиолетов, Черен, Призма, Бяла. За срещи като тази обаче желанието да седнеш до приятел или изкушението да заемеш някой от по-удобните столове надделяваше над естествената склонност всеки път да седиш на едно и също място. Гавин намери последното свободно място, между Надвиолетовата — висока мършава парийка, казваше се Сада — и изнежения светлокож рутгарец с мъниста в брадата Клитос Сини.

Гавин беше казал на Кип, че всеки Цвят представлява страна, и това в по-голямата си част бе вярно. Всеки сатрап назначаваше по един Цвят. За повечето властници това бе най-важното решение, което взимаха през живота си. Но системата бе започнала да се руши още преди Войната на Лъжепризмата, когато Андрос Гайл с подкупи и изнудване си бе пробил път до мястото на Червен, макар че Кървавите горяни вече имаха един Цвят. Беше толкова безочлив, че открадна мястото от Рутгар, твърдейки, че ивицата блатисти рутгарски земи, които притежаваше родът Гайл, го прави валиден кандидат за рутгарското място.

Разбира се, след войната бе използвана подобна логика, за да лишат от място и Тирея.

Тук имаше толкова много преплетени и застъпващи се слоеве на лоялност, че на човек му се завиваше свят. Червения и Зеления бяха рутгарци и следователно имаше голяма вероятност да се обединят по всеки въпрос, засягащ Рутгар. Но Зеления също така бе братовчед на Джия Толвер, аборнейката, която бе Жълта. Аборнейците задушаваха търговията на Пария и Рутгар през Теснините, така че всеки търговски въпрос би ги накарал да се хванат за гушите, но за всичко друго можеше да се опитат да сформират блок. Подчервената бе Кървава горянка и съотечествениците и? в момента бяха в съюз с по-силните си рутгарски съседи, само че родителите и? бяха убити във войната от братята на Зеления. И така нататък. Всяка благородна фамилия в Седемте сатрапии правеше каквото и? е по силите да вмъкне поне един син или дъщеря в Хромария, ако не за друго, то поне за да се опитва да им пази гърбовете.

А всички в Спектъра на свой ред правеха каквото могат, за да пазят себе си. Семейни връзки, кланови връзки, връзки по нация или по цвят и идеологически връзки ги оплитаха отвсякъде. Цветовете бяха не по-малко политици, отколкото магове. За да те обявят за Цвят, трябваше да притежаваш определени хроматургични способности — Бялата се грижеше за това, — но след като това условие бъдеше изпълнено, немалко от местата намираха своите обитатели вследствие на движението на мулешки кервани със злато между знатните домове. Гавин знаеше, че е така от времето, когато собственият му баща бе влязъл в Спектъра.

Бялата заговори от инвалидната си количка:

— Моля за тишина. Нека в протокола бъде отбелязано, че всички Цветове, освен Червения, присъстват. — Те мразеха това. Мразеха, че не могат да се отърват от Андрос Гайл. Мразеха, че напук на всички обичаи той не бе присъствал на събрание от пет години и въпреки това настояваше гласът му да се брои. Мразеха, че праща гласа си по куриер, показвайки по този начин колко малко го интересува мнението им. Никакво красноречие не можеше да промени позицията на Андрос Гайл. Той разглеждаше и преценяваше всеки въпрос сам и взимаше решение, неповлияно от този цирк със събранията на Спектъра. Но освен че го мразеха, се и бояха от него.

Бялата каза:

— Лорд Призма, вие свикахте това събрание, затова оставям на вас да го ръководите.

Мислеше, че така ще му разстрои плановете. Че е станал прекалено независим. Че може да стане опасен, ако не му подръпне каишката.

„Внимавай, Орея. Когато ги душат, кучетата стават кротки… но вълците побесняват.“

Отношенията на Гавин със Спектъра винаги бяха трънливи. Разбира се, докато се възстановяваше след Разцепената скала, те го бяха лишили от титлата промахос и му бяха отнели контрола на армиите, както диктуваше обичаят. Само че не бяха сигурни дали той ще го позволи. Беше го позволил, тъй като още усвояваше новата си маскировка, но не изпитваше добри чувства към никой от Цветовете лично. Нито пък те изпитваха добри чувства към него. Беше живял прекалено дълго, беше станал прекалено могъщ. Нямаше нужда от тях и това ги плашеше.

Те мразеха баща му. Мразеха рода Гайл и създаваха пречки на Гавин при всяка възможност.

„Търпение, Гавин. Имаш още предостатъчно време за цел номер шест. Предостатъчно пространство за маневриране. Ти си син на Андрос Гайл.“

— Трябва незабавно да освободим град Гаристън, да изтеглим всичките си хора и да го върнем на крал Гарадул — каза Гавин. — За предпочитане, с извинение, че не сме го направили по-рано.

Тишина. Последвана от неловка тишина.

Клитос Сини се изкикоти неуверено. След като никой не се присъедини към него, притихна.

— Крал ли? — попита Бялата.

— Така се нарича той. — Гавин не навлезе в подробности.

Сада Надвиолетова каза:

— Със сигурност не говорите сериозно, лорд Призма. Управлението трябва да премине у Пария след няколко седмици. Това е наше право. Хората са си съставили планове. Корабите вече пътуват. Ако се налага да водим този разговор, нека го водим след две години.

— И дума да не става — намеси се Делара Оранжева. Тя беше четирийсетгодишна и бихром, с големи провиснали гърди, а червено-оранжевата ивица в очите и? стигаше до самия край на ирисите. Беше аташийка. Аташ трябваше да поеме управлението след Пария. — Пария получи първия мандат, когато в града все още бяха останали някакви ценности. И оплячкосахте всичко.

— Също така трябваше да възстановим един град, опожарен до основи, и да се погрижим за ранените и болните. Взехме само полагащата ни се компенсация.

— Стига — намеси се Гавин, преди кавгата да се разрасне. — Карате се по погрешна причина. Тук не става дума кой държи управлението, в какъв ред или за колко дълго. Минаха шестнайсет години, откакто смазахме Тирея. Те все още нямат представител в тази зала. С всяка година в Хромария идват все по-малко тирейци. Защо? Да не би случайно там да са престанали да се раждат притеглящи? Или пък е защото им наложихме толкова тежки репарации, че не могат да издържат маговете си, което на свой ред води до още по-голямо обедняване на земята им? Освен това държим Гаристън, тяхното главно пристанище и най-голям град, а вашият губернатор облага с данък всеки портокал, нар и пъпеш. Бил съм в Гаристън и сега той е само сянка на някогашното си величие. Големите напоителни канали са пълни с пясък. Нивите се обработват от жени и деца, или пък изобщо не се обработват, и не можеш да намериш никакъв притеглящ.