— Но защо искате да шпионирам Призмата? Той никога с нищо не е обидил Рутгар.

— Обичаме да държим приятелите си под око. Това ни помага да си останем приятели…

— И все пак току-що ми обясняваше как бих могла да направя това, за да нараня човека, който е убил майка ми. Кое от двете е вярно, Аглая? Искаш да го предам, за да го нараниш, или това всъщност не е предателство, защото няма да го нараниш?

— Добре казано — рече Аглая. После продължи невъзмутимо: — Смисълът е, че би могла да навредиш лично на човека, който е отговорен за хаоса в страната ти, но намесата ти, предателството ти — ама че опърничаво момиче, защо настояваш да наричаш службата на своята страна предателство? — „предателството“ ти няма да доведе до война. Тези земи вече изтърпяха достатъчно войни.

На Лив и? трябваха няколко секунди, за да осмисли това. Изглеждаше логично. В известен смисъл.

— Но това е невъзможно. Аз не познавам Призмата. Той говори с мен веднъж. Веднъж.

— И те хареса.

— Не знам дали бих дръзнала да твърдя подобно нещо.

— Имаш ли някаква представа колко трудно е да внедриш някого в близост до този човек? Ние ще ти дадем всичко това само за да се опиташ. Освен това знаем, че има слабост към тирейките. — Едно бързо, леко повдигане на веждите и? показа, че е искрено изненадана от лошия вкус на Призмата. — Може би ще успееш да използваш този негов син, за да се сближиш с него. Не ни интересува.

Беше достатъчно лошо да искат от нея да предаде Призмата, но да използва Кип, за да се добере до него? Не. Кип беше добро момче. Лив нямаше да направи това. Имаше само един изход от положението и тя го бе знаела през цялото време.

Извади три рула монети.

— Това е сумата, която рутгарското правителство е похарчило за издръжката ми през последните три години. С лихвите. Ето, вземи ги. Приключих с вас. Свободна съм. Не ви дължа нищо.

Аглая Красос дори не погледна монетите. Не попита откъде Лив е взела толкова пари. Всъщност и? се беше наложило да подпише договор с аборнейски лихвар, според който издръжката и? щеше да се изплаща директно на него, с безбожна лихва. Лив отново бе просякиня. Щеше да и? се наложи да продаде някои от прекрасните рокли, които и? бяха дали, само за да преживява.

— Лив, Лив, Лив. Не искам да бъда твой враг. Но сега, когато най-после струваш нещо, по-скоро бих се чукала с кон, отколкото да те оставя да се измъкнеш. Ти имаше братовчедка в Хромария, когато пристигна. Тя ти показа как стоят нещата тук, нали?

— Еретана — потвърди Лив.

— Тя е зелена и работи за граф Насос в Западен Рутгар. Току-що подаде молба да се омъжи за някакъв ковач. Графът забави отговора си… по моя молба.

— Ах, ти… — промълви разтреперана Лив.

— Явно са прекрасна двойка. Толкова са щастливи заедно. Ще е трагично, ако графът реши, че в интерес на владението му Еретана трябва да се омъжи за друг притеглящ, за да се увеличи шансът да имат надарени деца.

— Върви по дяволите!

— Твоите собствени изследвания също могат да бъдат възпрепятствани. От десетки места могат да плъзнат слухове за всякакви отвратителни неща, които си правила. Когато завършиш и тръгнеш да си търсиш работа, можем да отровим всеки кладенец. Не можеш да останеш вечно под покровителството на Призмата. В секундата, когато очите му се отклонят на друга страна…

— Аз не съм чак толкова ценна за Рутгар — каза Лив. Неподправен страх стягаше гърлото и?.

— Да, за Рутгар не си. Но за мен си. Чрез отношението си ти заслужи цялото ми внимание. И ако ме злепоставиш, ще те накарам да се каеш за деня, в който си ме срещнала.

— Вече се кая. — Лив се намръщи ядосано, макар сърцето и? да се беше свило. — Вън. Махай се, преди да съм те убила с голи ръце.

Аглая стана, взе монетите и каза:

— Ще ги взема заради труда си. Когато размислиш, знаеш къде да ме намериш.

— Вън!

Аглая излезе.

Лив се разтрепери.

След няма и трийсет секунди на вратата се почука. Край! Вече щеше да я убие! Закрачи решително към вратата и я отвори рязко.

Не беше Аглая. Пред нея стоеше красива жена. Кървава горянка с бледа луничава кожа, която дори след годините в Хромария се струваше на Лив странна, и червена като пламък коса. Жената носеше рокля на робиня, но бе ушита по мярка на слабичката и? фигура и от по-фин памук, отколкото Лив бе виждала да носи роб. Може би беше робиня на благородник?

Жената и? подаде бележка и каза:

— От върховния лорд Призма, господарке.

Лив Данавис се взря в бележката. Чувстваше се тъпо. Пишеше: „Моля, ела да се видим при първи удобен случай.“ Сърцето и? подскочи. Призмата я викаше. Ето го значи началото на изплащането на дълга и? към Гавин Гайл. Не се залъгваше с надеждите, че това ще е и краят. Когато си задължен на някой лукслорд, си му задължен вечно.

Просто не очакваше да я повика толкова скоро.

Странно, но първото, което си помисли, беше: „Какво носи човек на аудиенция с Призмата?“ Лив обикновено не обръщаше голямо внимание на дрехите си. Може би защото когато разполагаш само с няколко премени, обличаш каквото е чисто и загърбваш надеждата да носиш каквото е модно. Това, разбира се, се беше променило в един миг. Гавин бе наредил да и? осигурят стил, достоен за рутгарски бихром, а това означаваше много дрехи, бижута и този огромен апартамент — буквално пет пъти по-голям от онзи, в който живееше през последните три години. И макар да нямаше никакви пари, сега имаше грим! Не че можеше да избира и не беше сигурна дали това и? харесва. От мисълта да се превърне във фръцла като Ана и? се гадеше.

Робинята още стоеше на вратата и чакаше да я освободят, с любезното неутрално изражение на жена, която пренебрегва незнанието на висшестоящите.

— Прощавай, калийн — каза Лив, — но ще ми помогнеш ли? — Винаги се чувстваше неудобно да общува с роби. Никой в Ректън не бе достатъчно богат, за да си позволи такива, а към малкото роби, които минаваха оттам с керваните, се отнасяха като с останалите слуги. В Хромария нещата бяха по-официални, а и повечето от другите ученици или бяха притежавали роби у дома, или бяха отраснали в близост с тях, затова Лив винаги имаше чувството, че всички знаят какво да правят, докато тя е съвсем недодялана. Все още и? изглеждаше странно да нарича десет години по-възрастна жена с умалителното „калийн“.

Разбира се, сега, когато беше бихром, щеше да и? се наложи бързо да свикне с това, иначе щеше да изглежда като идиотка още по-често от обикновено.

Робинята повдигна вежда, както би направила всяка двайсет и осем годишна срещу седемнайсетгодишна, която се държи глупаво.

— Не знам какво да облека — побърза да каже Лив. — Дори не знам какво означава „при първи удобен случай“. Дали наистина означава при първи удобен случай, или на секундата, дори да съм само по хавлия?

— Можете да отделите няколко минути, за да се облечете подходящо — отвърна робинята.

Лив стоеше като парализирана. Дали това, което носеше сега, бе „подходящо“?

— Повечето жени, повикани в стаята на Призмата, носят нещо по-… елегантно — каза робинята, поглеждайки към простата пола и блуза на Лив.

Тогава може би вталената синя рокля? Или пък онази странна илитийска прилепнала рокля от черна коприна. Но тя бе по-скоро вечерна рокля, нали? Или пък трябваше да носи шокиращо късата… Лив сбърчи нос. Нещо в думите на робинята я изнервяше. Можеше да си представи процесия от красиви жени, редящи се на опашка пред покоите на Призмата. Никога не бе чувала сплетни кого вкарва Призмата в леглото си, но пък и не се намираше точно в кръговете, занимаващи се със сочни клюки, и със сигурност можеше да си представи, че немалко момичета са готови да се обличат или събличат както Призмата пожелае. Освен че беше на практика център на вселената, той бе красив, властен, остроумен, интелигентен, млад, богат и неженен.

Който и да бе напълнил чекмеджетата и? с козметика, бе накупил предимно кремове за изсветляване и потъмняване на кожата. Но с кафеникавата си кожа Лив нямаше шанс да изглежда светла като западноаташийка. Пък и без това очите и? бяха прекалено тъмни. А заради вълнистата си коса, дори да потъмнеше кожата си, пак нямаше да прилича на парийка. Нямаше начин да скрие тирейския си произход.