Това беше лудост. Някой се опитваше да го убие. Трябваше да зазвъни със звънеца. Пръстите му се бяха вкопчили във въжето. Можеше да опита пак, когато наблизо няма убиец.

Не. Да се откаже означаваше да бъде изритан. Означаваше провал.

Едва успя да си поеме един последен дълбок дъх, преди водата да покрие носа му.

Падащата вода, която биеше по темето му, внезапно спря. Кип си го представяше: „Той беше толкова дебел, че запуши пътя на водата. Нивото и? не трябваше да е толкова високо. Не наляхме много… той просто се паникьоса. Знаете, дете, заседнало и уплашено. Сигурно изобщо не му е минало през ума да дръпне въжето.“

Значи това бе краят. Или щеше да се откаже и да посрами баща си още повече, отколкото вече го бе посрамило самото му съществувание, или пък враговете на баща му щяха да направят всичко по силите си да го убият.

Докато задържаше дъх, а дробовете му започваха да парят, всичко в света внезапно придоби отчетлива, рязка яснота: дръпни въжето, прибери се у дома.

Само че той нямаше дом. Така че: дръпни въжето и върви да копаеш във фермата си… някъде. Или пък остани и може би умри. Ако се провалеше тук, проваляше баща си и майка си. Ако се провалеше тук, си оставаше вечен неудачник.

„Няма да дръпна въжето!“

Тръбата почерня. Водата се загря от подчервената светлина, но после дори това изчезна.

„Не обичам да копая.“ Кип се засмя и изкашля част от въздуха си, толкова нелепа бе тази мисъл. Но болката бързо потуши горчивия му хумор. Не можеше да забави биенето на сърцето си. Не можеше да попречи на гърлото си да преглъща конвулсивно, на гърдите си да помпат напразно. „Няма да дръпна въжето, проклети да сте. Няма да дръпна въжето!“

Нещо се раздвижи. Отначало Кип си помисли, че водата се оттича, но не беше така. Подът под краката му се издигаше, само че придържащите раменете му каиши оставаха на мястото си и го задържаха долу. Водата, която изобщо нямаше намерение да се оттича, просто се покачи по вдигнатата му ръка. След броени мигове той клечеше, притиснат към собствените си колене. Натискът го накара да се закашля и последният му въздух излетя на мехурчета от устата му.

Опитваше се да се вкопчи в нещо, но нямаше в какво. Знаеше, че да вдиша вода ще е по-лошо, отколкото да не вдишва изобщо. Знаеше го и въпреки това тялото му надделя и той вдиша. Водата бе гореща, люта, пареше дробовете му. Той се задави, притисна се още по-силно към коленете си, докато тялото му се разкъсваше от страдания. Закашля се и — о, чудо — водата излетя от устата му във въздух — благословен, прекрасен, чист, божествен въздух!

Като се давеше и плюеше, все още свит на топка, Кип вдиша. Можеше да диша! Общо взето. Коленете го боляха от смачкването, прекалено силно за не толкова гъвкавите му стави. Гърбът го болеше. Ребрата го боляха. Но, Оролам, въздухът беше хубав. Само да можеше да си поеме дълбоко дъх.

Нищо не се случваше. Наоколо все още цареше пълна чернота. Кип започна да се поти. Беше натикан тук. От секунда на секунда ставаше все по-горещо. Покрай него пробягаха цветове, които пак минаха през целия спектър.

Така значи. Те бяха видели, че той няма да се откаже, затова не смятаха да му дават нов шанс с цветовете.

Но това беше без значение. „Няма да дръпна въжето.“

— Няма да дръпна въжето! — изкрещя Кип. Или се опита да изкрещи: нямаше достатъчно въздух, който да придаде сила на гласа му.

В отговор подът се издигна още повече и го притисна още по-силно към каишите, държащи раменете му. Кип изпищя. Като страхливец.

Не можеше дори да натисне срещу каишите. Коленете му бяха извити прекалено силно и нямаше опора. Ако само дръпнеше леко въжето, би могъл да си поеме дъх, а после да продължи да се бори.

Не! Кип умишлено охлаби пръстите и ръката си. Съсредоточи се върху дишането. Малки, бързи вдишвания.

Това бе достатъчно. Трябваше да е достатъчно. Щеше да го направи достатъчно.

Покрай него прелетяха размазани цветове. Не му пукаше. Трябваше ли да направи нещо? Какво? Да притегли? Как ли пък не! Вървете се шибайте!

Внезапно натискът изчезна и подът се спусна. Стените се разшириха. Кип едва не падна, но след миг омекналите му крака успяха да поемат тежестта му. Стените се раздалечиха още, и още. Той опита да се разкрачи по-широко, но извън черния диск нямаше нищо освен въздух.

Протегна ръка, но изобщо не можеше да напипа стените. Полъх погали кожата му, създавайки усещането, че стои на някое високо място. Но това трябваше да е илюзия, той се намираше насред Хромария. Нямаше начин тук да има огромна яма.

През далечните стени пробягаха цветове, озарявайки стаята за един кратък, ужасяващ момент. Кип стоеше над бездна. Дискът му бе мъничкият връх на един стълб: стълб, възправящ се насред нищото. Стените се намираха на трийсет крачки от него. В тавана над главата му имаше една-единствена дупка, през която се подаваше само ръката му.

Вятърът го брулеше и Кип се вкопчи във въжето с такава сила, че кокалчетата му побеляха. Стисна очи, но така не можеше да каже дали се олюлява по посока на вятъра, срещу него или стои неподвижен. Сърцето му блъскаше толкова силно, че можеше да чуе собствения си пулс в ушите си между накъсаните вдишвания. Крещеше думи, но дори не знаеше какви са.

След цяла вечност стените се върнаха. Сключиха се около него твърдо, но удобно и той почувства прилив на облекчение. Беше успял. Беше преминал. Не се бе отказал. Не бе дръпнал… Нещо докосна крака му.

Какво беше?

Уви се около глезена му, около прасеца му. Змия. Кип вдигна глава и някаква многокрака гадинка падна върху лицето му.

Той посегна с трепереща ръка да бръсне паяка, но усети как окови щракват около китката на лявата му ръка и я издърпват настрани, приковават я. Опита се да изрита змията от крака си. Щрак-щрак! Краката му също бяха оковани и раздалечени.

Кип изкрещя.

Паякът падна в устата му.

Преди да осъзнае какво прави, Кип го захапа яростно, смачка го със зъби. Кисела слуз изпълни устата му. Той изкрещя пак, израз на чисто предизвикателство. Нещо падна в косата му. Десетина пълзящи твари се увиха около краката му, залазиха по тях. Направо полудяваше.

— Няма да дръпна въжето! — извика той — Копелета такива, няма да дръпна въжето!

Загърчи се в конвулсии. Милостиви Оролам! Цялото му тяло бе покрито с гадини. Той плачеше, крещеше… а спасението му лежеше в собствената му ръка. Във фермерския живот нямаше нищо лошо. Никой нямаше да го укорява, че се е провалил. Не се налагаше някога да вижда отново тези хора. Пък и какво го интересуваше какво мислят те за него? Всичко бе умишлено нагласено в негова вреда. Беше обречен. Това бе краят.

С нечовешки вик Кип сграбчи въжето и докато отвращението, яростта и отчаянието се надигаха в него, надвиваха го, а провалът го зовеше, го изхвърли от дупката. Облегна се на стената, захлупи лице върху камъка и заплака.

Цветовете пробягаха още веднъж, но змиите и паяците не изчезнаха. Покриха тялото му.

Тъмнината продължаваше да го притиска. Нещо тежко и космато падна на гърба му. Малки ноктенца се забиха през ризата в плътта му. Плъх. После още един на бедрото му. Трети падна на главата му и го одраска, докато се плъзваше по мократа му коса.

Кип замръзна. Страхът прониза цялото му тяло като мълния. Беше затворен в шкаф, безпомощен, прегладнял, жаден. Затрепери неконтролируемо.

Това движение разстрои гадините и нещо го ухапа. Той изквича, унизен, бесен. Заизвива се. Още ухапвания — боцкащи, жилещи, свирепи ухапвания — покриха ръцете, краката, слабините, гърба му. Кип се замята от едната към другата стена, опитваше се да смачка животинките. Плъхове се катереха по тялото му от всички страни и не желаеха да го пуснат. Той ридаеше. Толкова го беше срам. Имаше нещо странно в онзи паяк. Онзи, който бе захапал.

Беше прекалено. Не издържаше повече. С него бе свършено. Кип не можеше да се спре. Посегна към въжето. Той беше неудачник, срам, дебел хленчещ пъзльо. Беше едно нищо.