Лив реши, че не иска да мисли за това.

— Да, така е — каза Гавин и се подсмихна сякаш на някаква лична шега. — И имам нужда от твоята помощ, Аливиана.

Лив преглътна. Истината бе, че той можеше да поиска всичко и тя нямаше как да му откаже.

— Лив, моля ви.

— Добре. — Гавин прочисти гърло. Защо го правеше? Неловко ли се чувстваше? „Дали му е неловко, защото започва авантюра с момиче два пъти по-младо от него?“

Гавин пак хвърли поглед над рамото на Лив.

— Преди години… струва ми се, че беше толкова отдавна… Аз имам… „племенник“. Майка му беше тирейка. Искам да станеш негова наставница. Може би ще се чувства по-добре, ако учи от друга тирейка. Знам, че на вас тирейците не ви е лесно тук. Какво ще кажеш?

Лив запелтечи. „Племенник“ ли? Наставница? Кип! Ама разбира се! Оролам, мислите и? бяха насочени в съвсем различна посока! Идиотка! Призмата изобщо не мислеше за…

— А-ами, разбира се, лорд Призма. Има ли… защо… — Какви ги приказваше? Вече бе проявила достатъчно нахалство. Задаването на неправилния въпрос за нечие копеле можеше да е добър начин да съсипе всичко. — В кой цвят е надарен той? — Едва в последния миг се сети да каже „той“ вместо „Кип“. Не се предполагаше да знае, че Кип е копеле на Призмата.

„От мен би излязъл ужасен шпионин.“

— Зелен. Може би и син. В момента се извършва посвещаването му.

— В момента ли? — попита Лив. Приемът за годината бе минал отдавна. Лив никога не бе чувала да приемат някого по друго време. — От колко време е тук вашият… той?

— Пристигна вчера.

— И вече го посвещават?! — Бедният Кип.

Гавин отново хвърли поглед зад нея. Този път тя знаеше какво гледа. Из цялата кула, по непонятни за Лив причини, в стените бяха вградени безцветни кристали. През цялата година те просто си стояха и блещукаха, отразявайки мътно околната светлина, но по време на посвещаването в началото на всяка година сияеха ярко. Докато кандидатите минаваха през Месомелачката, през кристалите неизменно пробягваше поредица цветове — същата поредица цветове, която виждаше и кандидатът. Когато той притеглеше, кристалът засияваше в съответния цвят. При Лив това бе първо надвиолетов, а после слаб жълт.

През цялото време, откакто Лив беше тук, Призмата наблюдаваше как се справя копелето му.

Всъщност ако изпитанието продължаваше, откакто Гавин Гайл за първи път бе хвърлил поглед зад гърба и?, значи наистина бе дълго. Обикновено отнемаше по-малко от минута.

И двамата се обърнаха да погледнат към кристала.

— Какво ти каза изпитващият, когато те спуснаха в Месомелачката? — попита Гавин.

— Спомена нещо в смисъл, че единственият добър бунтовник бил мъртвият бунтовник и че още дължал кръв на баща ми — рече Лив. Целта, както винаги, беше да се уплаши кандидатът. От страха очите се разширяваха. Страхът го караше да притегля на предела на възможностите си. Освен това помагаше дори на най-надменната млада благородничка или лордче да започнат обучението си с малко смиреност.

— Ами на вас? — попита Лив. Нито един от двамата не се извърна от кристала.

— Нещо за брат ми — рече Гавин. — Оказа се по-вярно, отколкото са предполагали.

— Съжалявам — промълви Лив. Не беше сигурна защо се извинява — дали че е попитала, дали от името на изпитващия, или за реалния житейски кошмар, през който Гавин бе минал по-късно, когато му се бе наложило да убие брат си.

— Никога не съм харесвал тази част с плашенето. Камерата е достатъчно ужасяваща, а мисълта за провал е достатъчно страшна. Не е нужно да карат кандидатите да си мислят, че наистина ще умрат. Това прекършва хората. Прекършва децата.

Лив никога не бе мислила за това по такъв начин. Месомелачката просто съществуваше. Всички минаваха през нея. Тя бе неразделна част от притеглянето, от Хромария. Дори притеглящите да нямаха нищо общо помежду си, Месомелачката ги обединяваше.

— Всички благороднички знаеха какво предстои — каза Лив. — За разлика от нас останалите. Те знаеха, че самото изпитание няма да ги нарани, така че тези неофициални приказки бяха единственото, което ги накара да се страхуват. Защото дори да са били предупредени, е ужасяващо да чуеш как някой от изпитващите, който твърди, че принадлежи към семейството на врага ти, казва, че понякога стават злополуки.

— Не съм мислил за това — рече Гавин. — Всичките ми приятели бяха благородници. Мислех, че всеки знае какво го очаква.

„Разбира се, че ще мислиш така. Това е просто още един начин, по който Хромарият облагодетелства хора като теб.“

Гавин прочисти гърло.

— Лив, синът ми може да е специален, сериозно надарен. Скоро ще разберем, но не бих се изненадал, ако е полихром. Той е тиреец, майка му току-що е умряла и само поради факта, че е мой син, ще се сблъска с неискрени приятели и незаслужени врагове; няма да може да си намери място никъде и въпреки това хората непрестанно ще го държат под око. Ако отгоре на всичко има и сериозна дарба… може да се превърне в чудовище. Няма да е първият в семейството ми, който използва зле голямата си сила. Този дар не е само дар, разбираш ли?

— Какво искате от мен? — попита Лив. Наистина ли щеше да учи сина на Призмата? Вярно, че беше копеле, но все пак. Имаше чувството, че от плещите и? е паднала голяма тежест. Призмата си беше просто Призмата — е, може и да не бе съвсем уместно да използва думата „просто“ по отношение на най-могъщия човек на света, — но той беше господар, комуто тя дължеше служба. Нормална служба. Нещо не прекалено трудно, като се имаше предвид как бе променил живота и? из основи.

— А може да е и монохром. И вероятно ще е. Малко избързвам с приказките — каза Гавин.

— Ами ако не е? — „Трябва да ми кажете какви са очакванията ви, иначе ще се проваля и ще ми се сърдите заради това. Типичен благородник.“ Лив бе доволна, че е в състояние да се дразни. Възвръщаше си самообладанието.

— Дръж се с него, сякаш е съвсем нормален. Във всички отношения. Знам, че той ще разбере доста бързо как стоят нещата, ако останем тук, но смятам да го отведа възможно най-скоро. Дотогава му осигури нормален живот. Ако те вбесява, крещи му. Первай го с пръчка по кокалчетата, ако не слуша, разбираш ли? Ако пък усвои нещо трудно, престори се, че е добре, но не е нищо необичайно. Искам да знае, че важните хора няма да се впечатлят от това кой е баща му или колко може да притегля.

— И кои са тези хора? — попита саркастично Лив. Не бе имала намерение да го изрича на глас, но Гавин проявяваше абсурден идеализъм. Разбира се, че имаше значение кой е и колко може да притегля. Навярно, когато си роден на върха на планината, можеш да се държиш, сякаш планината няма значение, но тези, които я изкачват, и тези, които са родени в подножието и? и никога не биха могли да я изкачат, знаят, че не е така.

— Аз и Оролам — каза Гавин, пренебрегвайки сарказма и?. — Ако ние сме единствените, чието одобрение го интересува, ще има шанс.

Лив не знаеше дали това е най-високомерното, или най-прозорливото нещо, което е чувала. Може би и двете. Но ако не друго, то поне и? напомни кой и какъв е Гавин. В името на навъсеното чело на Оролам, тя бе говорила саркастично на Призмата — човека, по-близък от всички на света до самия Оролам. И слава на Оролам, че Лив бе отказала на онази ужасна жена. Въпреки че щеше да и? струва скъпо. Да шпионира самия Призма? Та това бе направо светотатство. Беше достатъчно зле, че е глупава, недодялана и донякъде хлътнала по него, а колко по-ужасно щеше да е, ако беше и предателка? Тя преглътна.

— Съжалявам, лорд Призма, говорих, без да…

Гавин вдигна ръка и се изправи рязко.

Лив се обърна към кристала, но не видя нищо. Той не се бе променил. Премести очи към Гавин точно навреме, за да види как Призмата пребледня… а после лицето му грейна като слънце, подало се иззад най-черните облаци.

По кожата му пробяга поредица цветове и той протегна ръка към кристала на отсрещната стена. Една пропукваща и блестяща тръба от луксин се протегна от дланта му и залепна за него като пъстроцветна огнена паяжина. От мъжа се изливаше още и още, проникваше дълбоко в кристала.