Навлече ризата и безформената виолетова рокля и моментално се зае да дращи боята. Тя бе изсушена с топлина от някой подчервен. Рано или късно Карис би успяла да я олющи, но тъй като единствената светлина влизаше през виолетовите завеси и виолетовото стъкло, това така или иначе нямаше значение. И все пак тя се опита. Не можеше да се сдържи. Под виолетовата боя имаше слой черна. Под нея дървото бе тъмен махагон. Никакъв късмет.

Фургонът потегли след минути.

Същата нощ, след като и? дадоха комат черен хляб и вода в почернена желязна чаша, при нея влязоха двама притеглящи. Кожата им вече бе изпълнена съответно с червен и син луксин. Зад тях вървеше, да не повярваш, шивачка. Беше дребна жена, която едва стигаше до рамото на Карис. Бързо и? взе мерките, без да ги записва, просто ги запамети. После се взира дълго в тялото и?, изучавайки я, както някой фермер би изучавал каменист склон, който трябва да изоре. Провери още веднъж мерките на ханша и? и излезе, без да обели и дума.

През следващите пет дни Карис не научи много. Явно фургонът и? се намираше близо до готварските, защото по цял ден слушаше дрънченето на съдове, разнасящо се при всяка неравност на пътя. Понякога силуетите на конници, може би Огледалци, минаваха достатъчно близо до затулените и? прозорци, за да ги види. Но ако говореха, не можеше да различи думите им. Вечер и? даваха храна в почернена желязна купа с почернена желязна лъжица, черен хляб и вода, никога вино — проклети да са, бяха се сетили даже за червения цвят на виното. Един Огледалец, придружаван от притеглящ, взимаше нощното и? гърне, купата, лъжицата и чашата всяка вечер след залез-слънце. Когато веднъж тя скри лъжицата под една възглавница, те не казаха нито дума. Но на другия ден не и? дадоха вода. Когато им върна лъжицата, пак получи вода.

Най-лоша беше скуката. Човек не можеше по цял ден да прави лицеви опори, а всичко по-натоварващо бе невъзможно. Нямаше нито музикални инструменти, нито книги, и определено нямаше оръжия, а не можеше да упражнява и притеглянето си.

На шестата вечер дойдоха двама сини.

— Избери си поза, която да ти е удобна — каза единият. Карис седна на малкия си сламеник, отпуснала ръце в скута си, с кръстосани крака, и те вързаха ръцете и краката и? с близо пет пъти повече от необходимия луксин. После и? сложиха виолетови очила и излязоха.

Във фургона влезе крал Гарадул. Носеше сгъваемо столче. Беше облякъл широка черна риза върху ризата си, така че Карис почти не я виждаше, и широки черни панталони върху панталоните си. Тя разбираше защо внимават с нея, но това беше направо абсурдно. Кралят седна на столчето и се взря безмълвно в нея.

— Предполагам, че не ме помниш — каза накрая. — Срещнахме се веднъж, преди войната. Разбира се, аз бях още момче, с три години по-млад от теб, а ти вече бе хлътнала до уши по… ами, по един от синовете на Гайл, не помня точно кой. Може и ти да не помниш. Известно време май цареше объркване по този въпрос, нали?

— Ама и ти си един чаровник, а? — рече Карис.

— Всъщност съм — отвърна той. Поклати глава. — Винаги съм те мислил за красиво момиче, но историите за теб заживяха собствен живот. Един трагичен любовен триъгълник между двамата най-могъщи мъже на света някак си изисква красиво момиче, нали? Искам да кажа, защо им е инак да опустошават целия свят? Заради усета и? към историята? Заради остроумните и? забележки? Не, ти беше хубаво момиче, а бардовете те направиха прекрасна, защото трябваше да осмислят някак това, което причини. Не ме разбирай погрешно — добави, — бях толкова влюбен в теб, че по цели нощи не спях. Ти беше първата ми голяма несподелена любов.

— Сигурна съм, че си имал много такива. Или след като вече си крал, жените се преструват, че те намират за привлекателен?

„По-кротко, Карис, по-кротко.“ Но истината бе, че не червеното я накара да каже това. Винаги бе мразила да играе по чужда свирка, да прави каквото хората искат от нея.

Той се намръщи.

— Заядливия ти език някак са го пропуснали в хвалебствените оди. Или пък е нова придобивка?

— Напоследък се чувствам малко по-свободна да казвам това, което мисля. Вече унищожих света, така че какво е за мен егото на един човек?

— Карис, канех се да ти направя комплимент, преди да изпаднем до тези грубиянщини.

— Ах, да му се не види. Ами давай тогава, за мен няма нищо по-ценно от това да чуя възхвалите на Касапина на Ректън.

Той потърка замислено ръце.

— Съжалявам, че се наложи да видиш това, Карис. — Продължаваше да я нарича по име. Това не и? харесваше. — Надявам се да знаеш, че заповедите, които дадох там, не ми доставиха радост, но се надявам също така да разбереш, че този малък ужас ще предотврати по-големи в бъдеще. Запозната ли си с ръкописа, наречен „Съветникът на кралете“?

— Да — отвърна Карис. — Отвратителни съвети и жестокост, които дори на него не му е стискало да подкрепи, когато е управлявал. — Съветникът разсъждаваше дали е по-добре да обичат един властник, или да се боят от него. Решаваше, че и двете са чудесни, но ако властникът трябва да избира, винаги трябва да избере да се боят от него.

— Съветът му е добър. Просто той е бил слаб човек. Не го укорявам за това. Карис, истината е, че когато никой не се бои от кралете, на тях рано или късно им се налага да всеят този страх, на ужасна цена. Точно това стана в Ру. Точно това стана и в Гаристън. Мъжете, които ти обичаше — или поне спеше с тях, — в края на краищата научиха този урок, но тъй като го научиха късно, трябваше да направят нещо много по-лошо от унищожаването на едно село. Така че кажи ми, как можеш да обвиняваш мен за смъртта на хиляда, а да не обвиняваш тях за смъртта на десетки и стотици хиляди?

На Карис не и? бяха позволили да види кралското стълбище в Ру, оцапано с кръвта и изпражненията на стотици хора, убити хладнокръвно един по един и хвърлени надолу по стъпалата към наблюдаващата с ужас тълпа. Дори и след войната не и? даваха да иде в Гаристън, където десетки хиляди — дори не знаеха колко точно — бяха загинали в пожарите от червен луксин, бушуващи из обсадения град. Това бе дело на Гавин и Дазен. Кой знае защо, никога не и? се бе струвало възможно мъжете, които познаваше толкова добре, да направят такива неща. Или мъжете, които смяташе, че познава толкова добре.

— Хората, населяващи тази земя, са моят народ. Аз не съм просто сатрап, не съм пазител на нечия чужда земя — аз съм крал. Тези хора ми принадлежат. Да убия хиляда от своите беше като да отрежа парче от собствената си плът. Но ракът трябва да бъде изрязван. Аз съм тази земя. Моите хора я обработват и добиват реколта по мое благоволение. Аз ги пазя и се грижа за тях, така че те на свой ред трябва да ми дават дял от реколтата и от синовете си. Онези, които не желаят да го правят, са бунтовници, предатели, крадци, а освен това и еретици и вероотстъпници. Те отричат свещения договор. Да се опълчват срещу мен означава да се опълчат срещу божествения ред. На мен ми се налага да правя това, защото баща ми не пожела да го направи. Ако той бе обесил няколко кмета, когато за първи път му се противопоставиха и отказаха да пратят набор за войската, сега тези хиляда щяха да са живи. Но той беше слаб и искаше да го обичат. Може никой да не го признае, докато съм жив, но като убих тези хиляда в Ректън, аз спасих много други. Ето това означава да си крал.

— Много страстно защитаваш клането на бебета и набиване то на главите им на кол. — „Божествения ред, а не Ороламовия?“

— Карис, благодарение на теб започвам да разбирам защо мъжете бият жените си. — Крал Гарадул почеса черната си брада, но не посегна да я удари. — Погрижих се гледката да е толкова ужасна, за да съм сигурен, че ще се запечата в ума на всеки, който я види. Мислиш ли, че мъртвите ги интересува какво става с телата им? По-добре този техен пример да спаси живите, отколкото да ги погреба всички в една дупка и да се наложи моите потомци да избиват техните потомци. Този паметник ще стои поколения наред. Това е наследството, което ще оставя на децата на децата си — сигурно управление, без нуждата да извършват такива кланета лично. И причината да ти го казвам, Карис, е защото се надявах, че точно ти би могла да разбереш. Вече си жена, а не някакво уплашено момиченце, заобиколено от велики мъже. Ти си жена, която е виждала велики мъже и ужасни деяния. Надявах се, че би могла да разбереш бремето на величието. Поне мъничко. Но може би те надценявам.