Анат, Пустинната дама, Повелителката на огъня, подчервената, беше богиня на всички горещи страсти: гняв, закрила, отмъщение, обсебваща любов и свиреп секс. Когато Луцидоний завзел града в името на Оролам и ликвидирал култа, последователите му искали да съборят статуите, за което без съмнение щяла да е нужна намесата на могъщи магове. Но Луцидоний ги спрял с думите: „Събаряйте само онуй, що е фалшиво.“ На няколко пъти през следващите векове прекалено ревностни Призми проявявали желание все пак да съборят езическите реликви, но всеки път градът заплашвал с война. До Войната на Призмите Гаристън бе имал достатъчно военна мощ, за да бъде тази заплаха страховита.

Корван никога не се бе приближавал до Любовницата по залез. Както и на другите Дами, тялото и? бе вградено в портата. Тя лежеше по гръб, извита в дъга над реката, а нозете и? бяха опрени в земята, така че коленете и? образуваха кула на единия бряг. Ръцете бяха сплетени с косата и?, а лактите и? — вдигнати, за да образуват кула на другия бряг. Беше облечена само във воали и преди войната от тялото и? се спускаше решетка, изкована в такава форма, че да изглежда като продължение на воала и?. Но по време на войната решетката бе разбита и така и не бяха сложили нова.

На Корван още му секваше дъхът, като я види. Сега, по залез-слънце, тънкият жълт луксин, покриващ статуята, който обикновено бе почти невидим, пламтеше. Жълтото приличаше на златистобронзова кожа, която бавно гаснеше, докато Корван вървеше напред и слънцето потъваше зад хоризонта, като накрая остана само приветственият силует — на жена, която очаква в леглото дълго отсъствалия си съпруг.

От този образ го прониза болка. Никога нямаше да може да дойде тук, без да си мисли за Кора, първата си жена. Майката на Лив. Веднъж Кора го бе посрещнала при завръщането му по същия начин, в леглото, облечена само във воали, умишлено имитирайки Любовницата. Дори и сега, осемнайсет години по-късно, в гърдите му се преплитаха скръбта и споменът за желание, радост и любов. Корван се бе оженил повторно в Ректън, две години след смъртта на Кора, но сватбата с Ел беше по-скоро за да даде на Лив майка, отколкото от любов. Три години по-късно Ел умря от ръката на убиец, който най-после бе открил Корван. Беше мислил да се премести, но алкалдесата го умоляваше да остане, освен това Кип бе там, затова Корван остана. Но не се ожени пак, въпреки че в Ректън на един мъж се падаха сума ти жени и постоянно му досаждаха разни сватовници. Не можеше да обича както преди. Загубата на още една жена, която е обичал колкото Кора, щеше да го убие, а не беше честно да иска от друга жена да бъде майка на дъщеря му, ако не е готов да я обича с цялото си сърце. А Корван вече нямаше цяло сърце за отдаване.

Продължи да крачи покрай ферми с редки посеви от пшеница и ечемик, като се опитваше да не гледа Любовницата, изтегнала се сладострастно пред него. Щом стигна до зейналата между разпилените и? кичури порта, се присъедини към върволицата мъже и жени, влизащи в града. Закрачи зад тях и покрай онези, които излизаха навън за през нощта. Задържа очите си сведени, докато минаваше покрай двамата рутгарски стражи, които по време на войната вероятно бяха още дундуркани от майките си. Те обаче почти не обръщаха внимание на човешкия поток, минаващ покрай тях. Единият се подпираше на спускащата се коса на Любовницата, опрял крак в накъдрения камък, а сламеният му петасос — характерната рутгарска широкопола шапка — висеше на гърба му, понеже слънцето вече залязваше.

— … мислиш, че е дошъл? — тъкмо питаше той.

— Обгори ме, ако знам, но са го видели да хвърля губернатор Красос в залива. Предполагам, че ще…

Корван не можеше да чуе повече, без да спре, а ако спреше, щеше да привлече внимание. Вниманието означаваше, че някой може да го погледне в очите, а при червеното хало в тях това не беше добра идея.

Значи някой могъщ човек бе пристигнал в Гаристън, но кой бе толкова могъщ, че да хвърли губернатора в залива? Корван не знаеше нищо за този губернатор, но в рутгарската кралска фамилия имаше няколко млади принца. Най-вероятно някой от тях бе пратен да надзирава изтеглянето от Гаристън. Никой друг не би дръзнал да хвърли рутгарския губернатор в морето.

Един импулсивен принц може би щеше да е по-подходящ за целите на Корван от тънещ в охолство губернатор. Отначало щеше да му е по-трудно да се оправя с него, но бе по-вероятно принцът да започне подготовка за война — а независимо дали му харесва, или не, Корван носеше именно война.

Докато минаваше през града, се усети, че го анализира като генерал, какъвто беше някога. Крал Гарадул може и да бе чудовище, но рутгарците бяха окупаторите. Към кого биха се присъединили жителите на Гаристън и с какъв ентусиазъм? Докато крачеше напред, Корван обръщаше особено внимание на рутгарските войници. Те понякога се движеха сами, тръгнали да изпълняват задачи на своите командири или просто на път към казармите или някоя кръчма. Видя как някакъв войник бе блъснат случайно от търговец, затварящ своето дюкянче за килими. Войникът мина покрай него, като че ли бе някаква досада, но не го навика. Търговецът, тиреец по рождение, се извини почтително, но без страх.

Това не беше град на ръба на бунт. Тирейците бяха свикнали с окупацията. Рутгар бе четвъртата поред сатрапия, която ги управляваше, и сега караше втори мандат. Не всяка нация бе получила право на окупация и грабеж. Първият двегодишен мандат бе даден на Пария и макар че на тях им се падна най-тлъстата плячка, имаха също задачата да усмирят повечето бунтовници. Илитийците ужким се бяха сражавали на страната на Дазен, а и така или иначе нямаха централизирано правителство, така че не получиха мандат. Аборнейците бяха предпочели да търгуват и с двете страни и бяха влезли във войната едва след Битката при Разцепената скала. Те също не получиха мандат. Така че останаха парийците, аташийците, Кървавите горяни и рутгарците. В този ред, ако Корван си спомняше правилно. Изглеждаше логично хората от Гаристън да си имат любимци сред окупаторите, или поне такива, които мразят най-малко.

Не му бе трудно да пресметне, че когато парийците сменят рутгарците, това ще е третият път, когато Гаристън трябва да търпи присъствието им. Най-поносимите окупатори щяха да бъдат сменени от най-мразените.

Но въпросът, на който неговите наблюдения не дадоха отговор, бе колко точно страх е примесен с омразата към парийците. Парийците бяха изтребвали бунтовници по време и на двете си управления. Може би жестокостта им означаваше, че тирейците ще се замислят хубавичко, преди да се хванат за оръжието. Или пък че ще го грабнат по-бързо. Корван не знаеше и не би могъл да знае, без да прекара дълго време в града. Време, с което не разполагаше.

Сега градът бе по-космополитен, отколкото при последното му идване преди десетина години. Преди войната Гаристън беше населен също толкова гъсто и разнообразно като всяко богато пристанище по света. След войната всеки, който можеше да се махне, се бе махнал, особено тези, които изглеждаха като другоземци. Напрежението тук бе прекалено голямо. По онова време в Гаристън живееха единствено кореняци тирейци и окупатори. Явно при всеки мандат малък брой търговци и войници бяха оставали, за да се смесят с местните. Корван видя две жени да си бъбрят, докато метяха пред дюкяните си. Едната имаше традиционната тирейска карамелена кожа, дебели черни вежди и вълниста коса, докато тази до нея имаше кожа с цвят на мед и пепеляворуса коса, рядко срещана дори при рутгарците. Бяха облечени почти еднакво, с гривни на китките, дълги ленени поли и забрадки.

Корван подмина една пресечка, където деца играеха на „гада“ — местна игра с кожена топка. Повечето явно имаха тирейска кръв, но отборите бяха смесени. Няколко майки се бяха събрали да ги гледат и стояха близо една до друга, независимо от произхода си, бъбреха си и подвикваха окуражително.

Градът не представляваше буре с барут. Това беше хубаво. Една радикална промяна на властта и беззаконие в един град, където съсед мразеше съседа си, биха предизвикали мащабно кръвопролитие. А Гаристън бе виждал достатъчно кръвопролития.