— Аха. А защо кратни на седем?

— Защото има седем цвята, седем добродетели, седем сатрапии? Или защото Оролам харесва числото седем? Истината е, че никой не знае.

Продължиха да вървят по улици, гъмжащи от народ. Хората, поели по сутрешните си задачи, бързаха да свършат колкото се може повече работа, преди да настъпи жегата. Наближиха Портата на Любовницата, на която се бе събрала дълга опашка от хора, запътили се да работят извън града. Макар че Кип изобщо не го видя да притегля, Гавин се обърна и му подаде зелен камък. Не камък. Зелен луксин, който идеално се побираше в ръката на Кип. Той го взе объркан.

— Носиш ли си очилата? — попита Гавин. Подаде му квадратна плоча с размери стъпка на стъпка, съвършено бяла.

Кип извади очилата. Усмихна се плахо. „Имам лошо предчувствие за онова, което ще ми каже сега.“

— Твой ред е. Ще можеш да обядваш — или вечеряш, или може би закусваш, — когато създадеш собствена луксинова топка. Имаш очила, бяла отразяваща повърхност, изобилие от слънчева светлина и пример. Дори и да исках, не бих могъл да те улесня повече.

— Само че на мен ми трябват Умение, Воля, Източник и Покой. А аз нямам умение. Ама никакво.

Гавин го изгледа язвително.

— А как мислиш, че се придобива умението? То е най-надценяваният елемент. Волята компенсира много несъвършенства.

„Все това ми повтарят.“ Кип дори не бе закусвал, а сега нямаше да яде, докато не направи магическа топка? Фантастично.

Стигнаха до края на опашката. Гавин хвърли поглед към командир Железни. Без да чака друга подкана, Железни каза:

— Изглежда, някакъв фургон се е счупил. Препречва половината порта.

Гавин направи жест с ръка, сякаш искаше да каже: „Върви пръв.“ Командир Железни тръгна напред и нетърпеливите фермери и занаятчии се разделяха пред него. Или поне онези, които изглеждаха бесни, че са ги избутали настрани, бързо го скриваха, щом зърнеха размерите на извисяващия се над тях мъж.

— Ще помогнем — каза Гавин.

— Има си хас, парийска отрепко — рече някой и плю. Гавин спря и огледа тълпата, търсейки онзи, който бе проговорил. Щом хората видяха призматичните му очи, притихнаха объркани и зашеметени.

— Можете да получите моята помощ или моята враждебност — каза високо Гавин. Разкопча невзрачния плащ и го отметна от раменете си, разкривайки почти ослепително белите жакет и риза отдолу, извезани със златна нишка и украсени със скъпоценни камъни.

Продължи напред, а Кип бързаше по петите му. Тълпата се разтваряше около тях, хората мърмореха въпроси и проклятия. За минута се озоваха най-отпред.

Десетина мъже се напъваха да отместят един фургон. Явно на минаване през портата конете се бяха подплашили и кривнали встрани. Колелото се бе ударило в подпората — която тук всъщност представляваше косата на Любовницата — и се бе пръснало на парчета, заедно с оста. Сега целият фургон стоеше притиснат към стената, така че поправката бе невъзможна. Мъжете се мъчеха да го повдигнат само с груба сила, а няколко от тях бяха пъхнали дълги пръти между него и стената и се опитваха да го избутат.

— Ще се наложи да докараме празен фургон и да прехвърлим целия товар в него, за да имаме някакъв шанс — тъкмо казваше един от стражите.

За неопитното око на Кип той беше прав. Комбинираната сила на всички тези мъже едва успяваше да помръдне фургона. Но събралата се тълпа мърмореше, а неколцина се оплакваха на висок глас.

— Да докараме празен фургон ли? Че откъде ще мине? През цялата тази навалица отзад? Това ще отнеме часове!

— Изглежда, днес ще ви се наложи да използвате другите порти — каза стражът.

Тези думи също бяха посрещнати с протести. Улицата бе така претъпкана, че никой от хората отпред на опашката нямаше да може да си тръгне, докато онези отзад не се разотидат. Това щеше да отнеме часове.

— Какво? — извика стражът. — Да не съм го направил аз? Само се опитвам да оправя нещата! Имате ли по-добра идея?

— Имам — отвърна Гавин.

— Разбира се, умнико… Простете, лорд Призма! — каза стражът.

При тези думи през тълпата се разнесе шепот.

Гавин не му обърна внимание. Даде знак на мъжете да се дръпнат. Те се подчиниха, някои с благоговение, други с раздразнение, трети с враждебност. Той се приближи до мястото, където фургонът се бе блъснал в стената, и каза:

— Виждам защо имате трудности. Но аз разполагам с някои допълнителни средства.

Кип, който продължаваше да стиска зелената луксинова топка и бялата плоча, осъзна, че командир Железни е изчезнал.

Но той беше грамаден. Как можеше да изчезне? Кип се огледа и най-сетне го откри. Командирът стоеше зад някакъв мъж в тълпата, чиято ръка се бе спуснала към големия нож на колана му. Огромната длан на Железни стискаше едновременно ръката на мъжа и ножа. Самият командир, извисил се над мъжа, зашепна в ухото му.

Докато говореше, онзи пребледня и цялото му тяло се отпусна.

Командир Железни го тупна дружески по рамото — при което едва не го смаза — и се приближи отново към Гавин.

— Винаги хукваш нанякъде, когато имам нужда от теб — рече Гавин.

Железни изсумтя.

Кип не можа да се сдържи.

— Струва ми се, че той току-що ти спаси… — Видя със закъснение изражението на Гавин. Той знаеше. — О. Хм. Няма значение. — „Голям умник си, Кип.“

Но Гавин вече се бе върнал към работата си.

— Трябват ми въжета. — Вдигна ръка над главата си и в нея се образува пръчка жълт луксин, която се разгъна в двете посоки, докато не стана дълга три човешки ръста. Гавин я подаде на един от смаяните работници. — Ти и ти, наместете този лост където трябва. Ще искам да избутате фургона от стената.

Мъжът кимна и двамата с другия посочен се заеха да натикат пръта колкото се може по-дълбоко между стената и фургона.

Гавин заобиколи фургона, докъдето можеше, като изстрелваше тънки струи луксин на множество места под осите. После каза на мъжете с лоста:

— Хайде.

Те се напънаха и отместиха фургона на около педя. Преброиха до три и се приготвиха да опитат отново.

— Няма нужда — каза им Гавин. — Вече ми отворихте достатъчно място. Добра работа. — И наистина, дори зад фургона имаше луксин, който го обгръщаше целия в трептяща мрежа от различни цветове, най-вече зелен и жълт.

Гавин разкърши рамене, стегна се, посочи към луксиново-каменния свод на портата и изстреля струя синьо и жълто. След броени мигове тя се втвърди в скрипец. Гавин взе намотка въже от един фермер и прати нова струя, за да прикрепи единия край на въжето към тавана. После провря останалото въже през скрипеца. Остави малко хлабина и притегли върху нея една подвижна макара, която после закачи за мрежата от луксин около фургона. Повика с жест фермера, който явно бе собственикът на фургона, и му хвърли другия край на въжето.

— Все още ще ми е нужна цялата ти помощ.

Кип преглътна тежко и каза на командир Железни, който мълчаливо наблюдаваше тълпата:

— Моля те, кажи ми, че той не измисля тези неща в движение.

— Не. Ще се изненадаш колко често се чупят фургоните, когато армията ти преследва друга армия през половината сатрапии. Виждал съм го да повдига и по-големи тежести съвсем сам. Но с доста повече макари.

Значи истинският въпрос бе защо Гавин не го направи сам. Той можеше да притегли луксин, по-добър от всяко въже. Можеше да притегли още четири макари и да направи тежестта толкова малка, че да е в състояние да повдигне фургона без чужда помощ. Но веднага щом си зададе този въпрос, Кип разбра отговора. Гавин изграждаше връзка с жителите на града. Ако направеше всичко сам, те щяха да са смаяни, но нямаше да са част от него. А така той просто им даваше възможност да си помогнат сами. Силата му можеше да е все така потресаваща, но тази сила се намираше в тяхна служба.

Мъжете задърпаха въжетата и Гавин повика неколцина други. Когато фургонът се отдели от земята и се люшна настрани от стената, те го подпряха, така че да не се разлашка бясно и да нарани някого. Накрая овладяха люлеенето и Гавин извика: