Брент Уийкс
Черната призма
книга първа от поредицата "Светлоносеца"
На жена ми Кристи, която почти от десетилетие ми доказва, че съм прав.
1.
Кип пълзеше в мрака към бойното поле. Мъглата тегнеше отгоре му, заглушаваше звуците и разсейваше звездната светлина. Макар че възрастните избягваха това място и забраняваха на децата да идват тук, той бе играл в откритата равнина стотици пъти — само че през деня. Тази нощ целта му бе по-зловеща.
Щом стигна до билото на хълма, Кип се изправи и нави крачолите си. Реката шепнеше зад него — или може би това бяха воините под повърхността и?, мъртви от шестнайсет години. Той изправи рамене и озапти въображението си. Мъглата го караше да изглежда увиснал извън времето. Но слънцето скоро щеше да изгрее, макар засега да нямаше никакви признаци за това. Дотогава Кип трябваше да стигне до другия край на бойното поле. По-далеч, отколкото бе ходил някога в търсенията си.
Дори Овенир не би дошъл тук нощем. Всички знаеха, че Разцепената скала е обитавана от духове. Но на Овенир не му се налагаше да храни семейството си — неговата майка не изпушваше всичките си пари.
Кип стисна малкия си нож и тръгна напред. Неспокойните мъртви не бяха единственото, което можеше да го завлече надолу във вечната нощ. Говореше се, че двойка великански глигани били забелязани да скитат в нощта, с жестоки бивни и остри копита. От тях ставаше добро ядене, ако имаш мускет, железни нерви и добър прицел, но след като Войната на Призмите бе погубила всички мъже в селото, нямаше много хора, които биха предизвикали смъртта за малко бекон. От Ректън вече бе останала само една празна черупка. Алкалдесата не гореше от желание съселяните и? да си прахосват живота. Пък и освен това Кип нямаше мускет.
А и глиганите не бяха единствените твари, бродещи в нощта. Някой планински лъв или златокосместа мечка сигурно също биха се зарадвали на един тлъстичък Кип.
Тих вой проряза мъглата и мрака на стотина крачки навътре в бойното поле, Кип замръзна. Ах, да, имаше и вълци. Как бе могъл да забрави вълците?
Друг вълк отговори на първия от малко по-далеч. Бе призрачен звук, гласът на дивото. Човек неволно се вцепеняваше, като го чуе. Беше едно от онези неща, които те карат да напълниш гащите.
Кип облиза устни и продължи. Изпитваше отчетливото чувство, че го следят. Че го дебнат. Погледна назад. Там нямаше нищо. Разбира се. Майка му винаги казваше, че има прекалено развинтено въображение. Просто върви, Кип. Трябва да стигнеш до целта си. Животните повече ги е страх от теб и така нататък. Освен това една от особеностите на вълчия вой бе, че винаги звучеше много по-близко, отколкото е всъщност. Тези вълци сигурно бяха на левги оттук.
Преди Войната на Призмите това бе чудесна обработваема земя. Точно до Кафявата река и подходяща за смокини, грозде, круши, къпини, аспержи — тук растеше всичко. Но макар че от последната битка бяха минали шестнайсет години — тя се бе състояла година преди Кип да се роди, — равнината още бе разровена и опърлена. Няколко обгорели греди от стари къщи и плевни стърчаха от пръстта. Имаше дълбоки бразди и кратери, оставени от оръдейните снаряди. Сега, изпълнени с кълбяща се мъгла, тези кратери приличаха на езера, тунели, ями. Бездънни.
Повечето магия, използвана по време на битката, постепенно се бе разпаднала през годините под въздействието на слънчевите лъчи, но тук-там все още блещукаха прекършени копия от зелен луксин. Парченцата твърд жълт пък можеха да пробият и най-здравата подметка.
Мародери отдавна бяха отмъкнали всички ценни оръжия, брони и луксин от бойното поле, но със смяната на сезоните и падащите дъждове всяка година на повърхността излизаха нови загадки. Ето на какво се надяваше Кип — а онова, което търсеше, се забелязваше най-добре в първите лъчи на зората.
Вълците спряха да вият. Нямаше нищо по-ужасно от това да слушаш този смразяващ звук, но той поне ти подсказваше къде са. А сега… Кип преглътна буцата в гърлото си.
Докато вървеше през долината в подножието на два големи хълма с неестествен произход — останките от две от гигантските погребални клади, на които бяха изгорени десетки хиляди, — Кип зърна нещо в мъглата. Сърцето му подскочи. Очертания на бронирана качулка. Блестене на очи, претърсващи мрака.
А после кълбящата се мъгла погълна всичко.
Призрак. Мили Оролам! Някакъв дух, бдящ над гроба си.
„Погледни го от добрата му страна. Може би вълците се страхуват от призраци.“
Осъзна, че е спрял и се взира в мрака. „Мърдай, тъпако!“
Тръгна приведен. Може да беше едър, но се гордееше с пъргавината си. Откъсна очи от хълма — все още нямаше и следа от призрака или мъжа, или каквото беше там. Пак изпита чувството, че го дебнат. Пак погледна назад. Нищо.
Чу се тихо изчаткване, все едно някой е изпуснал камъче. Кип улови нещо с крайчеца на окото си. Погледна нагоре по склона. Изчаткване, искра, удар на кремък по стомана.
За един кратък миг мъглите се озариха и Кип зърна няколко неща. Не беше призрак, а войник, който удряше с кремък в опит да запали фитила на мускета си. Фитилът пламна и окъпа в червено сияние лицето на мъжа, сякаш самите му очи засияха. Той го прикрепи към държача и се завъртя, търсейки мишени в мрака.
Сигурно нощното му зрение бе развалено от взирането в краткия пламък на фитила, който сега тлееше в червено, защото очите му се плъзнаха по Кип, без да го видят.
Войникът се огледа и измърмори обзет от параноя:
— Какво ли, по дяволите, мога да видя? Шибани вълци.
Много, много предпазливо, Кип започна да се отдалечава. Трябваше да навлезе по-дълбоко в мъглата и мрака, преди нощното зрение на войника да се е възстановило, но ако издадеше някакъв звук, мъжът можеше да стреля напосоки. Пристъпваше на пръсти, безшумно, и усещаше сърбеж в тила, сигурен, че някое оловно топче ще го прониже всеки момент.
Но успя. Измина повече от сто крачки и никой не се развика. Никакъв изстрел не разцепи нощта. Още по-далеч. След около двеста крачки видя светлина от лявата си страна, лагерен огън. Догаряше и вече почти се бе превърнал в жарава. Кип се опита да не гледа право към него, за да запази зрението си. Около огъня нямаше палатки.
Кип изпробва номера на майстор Данавис за виждане в тъмното — да гледа с периферното си зрение. Различи някаква неравност и се приближи.
На студената земя лежаха двама мъже. Единият беше войник. Кип много пъти бе виждал майка си в безсъзнание и моментално разбра, че този мъж не е припаднал. Беше се проснал в неестествена поза, без одеяла под себе си, устата му зееше, а очите му се взираха немигащо в нощта. До мъртвия войник имаше друг мъж, във вериги, но жив. Лежеше на една страна, с оковани зад гърба ръце, а на главата му бе нахлузена черна торба, пристегната здраво около врата му.
Пленникът беше жив, трепереше. Не — плачеше. Кип се огледа. Наоколо не се виждаше никой друг.
— Защо просто не ме довършиш, проклет да си? — каза пленникът.
Кип замръзна. Мислеше, че се е приближил безшумно.
— Страхливец — рече мъжът. — Просто изпълняваш получените заповеди, нали? Оролам ще ви порази заради онова, което смятате да направите с това село.
Кип нямаше представа за какво говори.
Явно мълчанието го издаде.
— Ти не си от тях. — В гласа на пленника се прокрадна надежда. — Моля те, помогни ми!
Кип пристъпи напред. Мъжът страдаше. После спря. Погледна мъртвия войник. Предницата на униформата му беше пропита с кръв. Този пленник ли го беше убил? Как?
— Моля те, остави ме окован, ако трябва. Но не искам да умра в мрак.
Кип не се приближи, макар да му се струваше жестоко.